Малкото селце

В така наречените "Безлюдни поля" имаше едно не чак толкова "безлюдно" селце...
Селцето не беше голямо една шепа хора където всички се познаваха..Нямаше нинджи нито академии беше мирно малко селце извън която и да било карта...
Всички бяха дружелюбни а и нямаше за какво да се карат,имаше едно малко ресторантче където можеше да се похапва,имаше и две три празни къщи които можеше да се отседне...

Третият клонинг на Изуна имаше повече късмет, тъй като попадна на цяло село. По-скоро беше селце, малко и сбито. Не живееха много хора там, а предимно животновъди и растениевъди, земеделци с една дума. Клонингът се поразходи из селцето малко. Те си нямаха кмет, тук не беше нужен, защото всички се познаваха като едно семейство. За това и появата на Изуна за тях си беше цяла новост и чудо.
-Вие трябва да сте пътешественик. - един старец го заговори - Не се притеснявайте, оттук минават много такива като вас и ние им даваме дом. И без това има някои празни къщи където може да отседнете ако има нужда. Имаме и ресторантче където си готвим по нашему и ви каним учтиво там.
От думите на старчето, Изуна разбра, че хората тук бяха дружелюбно настроени.
-Ами, аз може и да остана за малко по-дълго. - обясни той.
-Няма проблем. Както желаете, за нас не е проблем. Чувствайте се като у дома си.
"Значи това е предимството да не си в нечия територия." - помисли си Изуна. "Може би да остана тук няма да е лоша идея."
-Добре, оджи-сан. Ще разгледам наоколо и после ще се върна да ми покажете някоя от онези празни къщи. Няма да ми е нужно нещо голямо... Само аз съм. - усмихна му се.
-Разбирам. - разкикоти се старчето и след това се изпратиха.
Клонингът повървя тъй малко и след това изпуфка, за да предаде случката на оригинала.

Изуна се въра обратно в селото, за да потърси отново милият човечец, който го опъти към една от празните къщи.
-Тук преди живееше едно семейство с хубава дъщеричка, но след войната трябваше да се преместят.
При това обяснение Изуна си спомни картини от самата битка, което подклади вътрешният му огън. Поблагодари на стареца като взе дадения му ключ и се нанесе. Зае се да прибере всичките консерви, да разтовари багажа, но както преди не извади нищо друго освен нужните му оръжия за тренировките, а останалото си го остави по чантите. "Може да се наложи да се изнасям без да мисля, а не бива да си губя времето в подреждане!"
Докато избираше какво да вземе със себе си на тренировките той попадна на свитъка за запечатване на светкавичната броня на райкагето, както и онзи, в който беше запечатан Кинеко. "Не бива да го губя. Този свитък е твърде важен!" Той разтвори единият и призова черното куче, което някога му бяха дали от Инузука.
-Какво има? - Кинеко попита любопитно оглеждайки се и душейки.
-Нужен си ми да пазиш къщата докато ме няма. Ако видиш някаква опасност, взимаш този свитък - Изуна му го окачи с въже с врата, така че винаги да го пази - И тичаш с всичка сила към мен, ще ме откриеш по миризмата. Ще трябва да ме предупредиш в случей, че някоя нинджа е тръгнала да ме дири...
Кучето, обучавано от Инузуки, кимна послушно и остана нащрек. Изуна му сипа малко от запасите си, след което се зае да разгледа цялата къщурка. Тя бе на два етажа с кухня и хол долу и горе три спални помещения. Твърде много за един човек. Недовиждаше ли старчето?
Младият Учиха си спомни за по-рано днес, когато се разхождаше в гората и се опита да приложи огненият си елемент в едно листо, но наместо да изгори, то се беше и разцепило. "Ако наистина имам вятърен елемент, ще трябва да опитам да науча вятърен тип техника. Само по този начин ще мога да бъда сигурен." Изуна нямаше книга за специфично вятърни техники, но се надяваше в тази за огнените да бяха споменати комбинации на огън с друг елемент. И наистина имаше. Така той заразглежда комбинациите от огън и вятър, приседнал на един фотьоил в отпусната поза.

Учихата се върна в къщурката, в която беше отседнал. Тя беше по към края на селото, а той беше посрещнат от лая на Кинеко.
-Нещо да е ставало? - попита Идуна, а кучето поклати глава.
-Селцето е доста мирно. - допълни то.
Изуна влезна вътре и се качи горе където беше оставил нещата си, прибра оръжията си и си взе нещо да ханпе. В същото време обмисляше и възможността да бъде нападнат или от Оромо или от Коноха нинджи тук. В този случей трябваше да е бърз и да се адаптира. Сега притежаваше силни техники, страховито генджутсу и най-важното - мангекьо шарингана, върху който трябваше скоро да потренира. За сега реши да си ляга след като приключи с вечерята, а утре да стане рано, за да довърши тренировката си. Той не предполагаше какво се е запътило към селото...

Учихата се събуди и прозя. Беше нов ден и Изуна отиде да си вземе от запасите да закуси. Умът му беше погълнат изцяло от предстоящите тренировки. "Днес ще отида към реката..." мислеше си той. Подсвирна и на Кинеко, за да му сложи и на него.
-Не забравяй да наглеждаш нещата и докато ме няма, Кинеко-сан. Ако някой като Оромо или нинджа от Коноха се приближи и разпитва за мен, трябва да ме оведомиш незабавно!
Нинджа кучето кимна разбиращо. От друга страна какво ли щеше да прави ако Обито или Сакура дойдат да го търсят? Ако искаха да се върне? Ако му задаваха неудобни въпроси, на които момчето не искаше да дава отговор? Той сви юмрук и стисна ръката си. Не искаше да ги вижда, не искаше да им се обосновава. Единствено желаеше да продължи с тренировките си, да развие мангекьото си и новите си умения и да спре злото, което е Оромо. Набързо се нахрани, взе си кесийката с оръжия и медицинската чантичка и се отправи надолу от селото...

Изуна се завърна на бегом в къщурката и извади няколко свитъка. Първо запечата Кинеко в неговия си, после прибра добре другия свитък, който му го беше оставил да пази и накрая стегна багажа си. В този момент получи вест и от вторият си клонинг - и Сасори се беше запътил насам. "Това наистина е лошо! Ако ме открият ще си имам големи неприятности! Не искам да се срещам с тях! Ще се опитам да ги избегна, но ако не успя ще ми трябва и втори план, за да им се измъкна... Добре, че си купих димки от Суна, може да ми потрябват." той размишляваше и запечата в скролове и багажа си оставяйки си едно парче хляб за бърза закуска. По този начин щеше да го пренася много по-лесно. Сложи си наметалото, препаса си тантото, кесийката и другите нинджа принадлежности. Печатите постави в един патрондаж през рамото. (ето така: ) След като беше готов издаде глава през прозореца. Беше се спуснала нощ, въздухът хладен, подухваше северен вятър и предвещаваше скорошните валежи от сняг. Ако имаше буря, за Изуна това щеше да е в негов плюс, тъй като следите бързо щяха да се заличават. Той затвори прозореца, не еше видял нещо подозрително, притаи се и се концентрира. Усетеше ли една от познатите си чакри, трябваше да се задейства тогава.

Ехме и Тору са изпреварили другите и тичат към дома си.
Отзад Сасори, Обито и Сакура с по-бавни крачки и любопитство в погледа влизат в селцето.

Оказа се, че селцето наистина беше от една шепа хора, които набързо се събраха, щом Ехме и Тору се завърнаха. За тяхното малко и изолирано общество това беше изключително вълнуващо събитие. Всички се усмихваха и искаха да погалят детето, никой дори не се сещаше да се расърди на Ехме, задето така внезапно беше изчезнала и беше хвълрила всички в тревога за неизвестната им съдба. Ехме много развълнувана, разказа набързо всичко и накрая всички лица се обърнаха към Сакура. Действието се развиваше в малкото дворче пред къщата, в която Ехме живееше със съпруга си, майка си и баща си. Сасори, Обито и Сакура седяха сред хората и приемаха ръкостискания, потупвания по рамото и доста добри думи,съпроводени с традиционните поклони при общуването. Майката на Ехме понечи да направи дълбок поклон при Сакура, но момичето я спря. Накрая радостното оживление позатихна и съседите се разотидоха по работата си, а семейството на Ехме се зае да се погрижи за гостите. Обито и Сасори влезнаха в къщата, а Сакура помоли да бъде извинена за няколко минути, за да се успокои от вълнението и излезе навън. Всъщност тя беше доволна и щастлива заради тези хора, но по-скоро се смущаваше от вниманието, което и засвидетелстваха. Затова се почувства по-добре, когато прекосявайки тесните улички излезе край селцето и остана сама.

Изуна беше усетил познатата чакра... и тримата бяха тук. Капки пот се стекоха по челото му, той затегна опашката си и бързо излезе. Ако селяните съумееха да задържат търсещите му пирятели достатъчно дълго, той щеше да може да се измъкне, да се скрие някъде и да ги избягва докато те претърсват земите. Токи бяха подходящи за Учихата, защото не им се отдаваше внимание от нинджа селата и можеше най-добре да се укрие там, в случей, че го търсят. Ако ги заблуди, че го няма и не го открият, а продължат търсенето си нататък, значи щеше да е безопасно за него да остане тук и след тоа, защото нямаше да има повече тревоги, че ще бъде претърсван отново тук. Той се отправи към гората, тъй като там най-добре щеше да се скрие. Както тичаше напред да излезе извън селото нещо капна на носа му и той се спря. Оглеждайки се, установи, че беше сняг... Снежинките се засипаха нежно по земята. Няколко капнаха в ръката на Изуна, но той въздъхна и използва шуншин техниката, за да се придвижи по-бързо напред. Дано никой не забележеше фигурата му. Той разчиташе на задържането им в къщата, независимо какъв е повода.

Малко по малко Сакура бе обзета от покоя на белзюдните поля край селото. Въздухът беше хладен и леко режещ, застудяваше. Сакура се вглъби в собствените си мисли, които нямаше смисъл да се гадае отвеждаха право при Учиха Изуна. Сакура беше добра нинджа, но с никакви сензорни способности и не можеше да предусети нищо свързано с изуна, дори женската и интуиция беше объркана от събитията напоследък. Сакура чувстваше голяма празнота в себе си, сякаш нито знаеше какво точно трябва да направи, нито какво предстои да се случи.
Заваля сняг. Леки снежинки закръжиха над главата на момичето и докоснаха лицето и. Беше тихо и красиво. И хладно затуй скоро Сакура се обърна и закрачи към селцето, за да отиде отново в щастливата къща на Ехме и семейството и.
Щом наближи къщите Сакура видя, някаква фигура, която бързо свърна настрани от пътя и видимо също се отправяше извън селото. Нещо я накара да погледне още веднъж- не беше обикновен селянин, не беше с дрехи като на тези, които Сакура вече беше видяла у местните хора.
-Хей,-подвикна Сакура силно след него.-Хей, спри за малко!

Изуна обаче не спря. Всъщност той дори не я чу. Единственото нещо в ума му сега беше да се измъкне. Движенията му бяха бързи, точно като на нинджа, а Сакура различи знака на Учиха клана на гърба му.

Сакура полетя като вятър след него без да има време да мисли дали халюцинира, дали е реално това, коеот вижда, дали е клонинг или...Тя просто полетя след него. Това не беше селянин от слецето Токи, о, не, не беше.
-Спри! Чакай!- закрещя Сакура, а силата на гласа и бързината и се утроиха от необяснима енергия.

Изведнъж Изуна дочу някой да го вика и забави темпото си, за да се обърне и погледне назад. Той се опули и заби крака в земята, направо замръзна. "Не... трябва да бягам... Какво правя..?" Сърцето му се разтуптя по-силно. Пред него стоеше Сакура, а сега беше твърде късно, за да се трансформира в някой друго, защото тя беше видяла лицето му. Ако не друго, то тя беше сама. И това го накара да спре, да остане. Не се бяха виждали толкова време...
-С...сакура... - продума тихо, а от устата му се изпусна топъл въздух, който се виждаше като пара на фона на нощното небе.

Ако не беше спрял Сакура естествено нямаше да го настигне, но той забави и спря.
След малко Сакура застана задъхана пред него.
Реален или не, това беше Изуна.
Сакура се помъчи да успокои дишането си, което на бели облачета се откъсваше от устните и. Нощта припадаше. Тъмнината на близката гора и на притъмнялото небе открояваше още повече бялата красота на снежинките, които се бяха умножили.
-Какво правиш?-отрони се от устата на Сакура. Не беше упрек, нито настоятелен въпрос. Прозвуча уморено и тъжно. Същевременно тя се мъчеше да придаде на лицето си сериозен, а не мекушав израз, защото не искаше да я вземе за лигла, която го манипулира по женски.

Изуна не отговори, той трябваше да не показва слабост особено сега. Снежинките от небето се ронеха по дрехите и главата му. Той се загледа в Сакура и напълно игнорира въпроса й.
-Никой не идва след теб, нали..?
За всеки случей се огледа, за да се подсигури. Трябваше да измисли начин да се измъкне от нея и то бързо... От друга страна обаче му се искаше да я прегърне и да й се извини, че изчезна така без предупреждение.

Сакура направи крачка към него с вдигната ръка, но не посмя да го докосне. Нещо в изражението му я спря, даже уплаши.
Какво я питаше той, не схващаше ли положението в което бяха. Той е човекът, който дължеше отговори, който ги подложи на всичко това. Нали бяха приятели.
Тя го гледаше с разширени очи опитвайки се да проумее за какво става въпрос.
После проговори:
-Сама съм, но и Обито е в селото. Ние те търсим, Изу. Къде отиваш? Какво смяташ да правиш?

Точно тези въпроси не искаше да чува той. Не искаше да им отговаря, за това стисна устни силно. Ръката му трепна, искаше да хване ръката й и да я дръпне в целувка, но от друга страна не беше напълно сигурен за чувствата й. Той се обърна с гръб към нея.
-Разбирам Обито.... но защо си дошла и ти..? Върни се в Коноха. - даваше всичко от себе си, за да звучи строго и сериозно.

-Но защо? Защо?-извън себе си извика момичето-Ето това искам да знам? Ако ми обясниш, поне...поне ще знам защо.-гласът и постепенно стихна. - Нали сме приятели? Бяхме...
Тя замълча. Снегът се сипеше над тях. В един кратък миг тишина вътрешния и глас и подсказа, че у Изуна има някакво колебание. Ако искаше той можеше и в този момент да избяга от нея, а не го правеше. Тя направи крачка към него и сложи ръка на гърба му, усети го, че потръпна.
-Просто ми обясни. След това ще...приема решението ти, защото...защото...мисля, че, мисля че... те...аз те...Ще приема решението ти. Искам да знам какво да обясня и на твоята майка, когато се върна в Коноха.

Изуна стисна очи и сви юмрук. Тялото му потрепна. Наистина можеше да тръгне още сега с нея, да се върне в Коноха, но имаше задължение, което трябва да изпълни, а не искаше да бъде преследван от приятелите си. Те трябваше да си останат в Коноха да си живеят спокойно без да се тревожат за него.
-Да... майка ми... кажи й да не се притеснява... Вече съм достатъчно голям, за да се грижа за себе си.
Последва тишина. Не искаше да обяснява мотивите си на Сакура. Тя и без не го приемаше за нещо повече от приятел, нямаше смисъл. Просто трябваше да стои настрана. Той си пое дълбоко въздух и издиша бавно:
-Връщай се и кажи на Обито да се откажете и се връщайте в Коноха... каквото си правя, си е моя работа и особено ти не бива да се забъркваш в това. Ще се справя сам.
Дълбока болка се криеше в думите му, сълзи му напираха като говореше така на Сакура. Но някой ден щеше да се върне победеносен и тогава те щяха да го приветстват с широко отворени обятия, но не сега... още не.

Сакура помисли за един импулсивен миг да се вкопчи в него, в раменете му и да го спре да говори така, на всяка цена, на всяка цена, пък ако ще и после да се обвинява, да се презира. Тя изведъж се изуми от себе си, защото разпозна чувството, което изпитваше към него. Но после женското и достойнство надделя.
Тя наистина го хвана за раменете и бавно го обърна към себе си. Той не се възпротиви. Не я гледаше в очите. Беше забил поглед във вече белеещата земя.
-Изуна,- тихо каза Сакура-аз ще те оставя да вървиш където си решил и да направиш каквото си намислил, но искам да ми кажеш само една дума и тя да е "да" или "не". Чуй последния ми въпрос: Теб не те интересува какво изпитвам аз.Ти не желаеш повече да бъда част от живота ти и не чувстваш към мен...нищо...нищо различно. Така ли е?

Този последен въпрос го прониза като копие. Учихата извърна глава и стисна очи. Не можеше да я излъже, но не искаше и да й отговаря, за да повдигне надеждите й, за това просто се доближи до нея и инстинктивно я целуна, продължително. Не се беше въздържал. Няколко сълзи капнаха върху земята, изгубвайки се в нея. А снегът трупаше ли, трупаше върху тях...
-Сега трябва да вървя... - бързо се отдели от нея и извърна глава, за да не се видят сълзите му.

Когато усети устните на Изу върху своите Сакура се вкопчи в него с две ръце и когато този миг или мигове отминаха (тя не можеше да прецени колко са били) тя се олюля сякаш щеше да се свлече на земята. Той вече беше изчезнал. В тъмната нощ и въпреки топлината му, въпреки целувката, въпреки сълзите, които и тя разпозна, я беше оставил сама.
Внезапно осъзнатия влажен студ и помогна да се съвземе. В селото сигурно вече се питаха къде е, сигурно Обито беше излезнал да я търси. Сакура стегна тялото си и бавно се запъти да намери пътя към къщата на Ехме.

Сакура се завърна в къщата на Ехме, където я чакаше будна майката на Ехме, с тиха усмивака и поклони тя и даде да облече сухи дрехи и я нахрани с прост, но много вкусен ориз. След това Сакура легна да спи, където и посочиха- в една ниша на дръвен нар. Тя не попита за другарите си- Обито и Сасори, те сигурно също спяха.
Или може би, не.

С Сакура и Cасори които настоятелно ни беше настигнал,бяхме успяели да прекосим цялото това разтояние и най-накрая бяхме до местоположението...
Тору щастливо подскочи и аз я свалих от гърбът си където я носих преди да стигнем..Тя се разпоскача а майка и се запрегръща с всички..Селцето наистина беше малко но не по размери а по жители които бяха приветливи и добри веднага ни посрещнаха в една от малко p оголемите къщи където аз и Сасори влязохме за да разтоварима багажа и да си починем известно време..Сакура излезе за момент явно наистина я мъчеше мисълта че оставихме Изу...
Изкуствената усмивка която използвах беше сам озаради Тору тъй като беше такова жизнерадосно дете не можех да помрача нейното sthastie...
Разпалих печката и започна да става топло,а на вън все по хладно може би дори прекалено хладно,с Сасори бяхме приготвили стаите но Сакура я нямаше...
Излязох пред "бунгалото" и се огледах в този момент забелязах малки бели снежинки бавно падайки към земята.."Леле явно тук наистиан по бързо се застудява,по одбре да намеря Сакура" влязох вътре и взех едно одяло като го преметнах през рамо...
Обиколих половината село започнах леко да се притеснявам изглеждаше нелепо да се изгубила в това малко селце...
Изкачих се на една от кучтите изе огледах видях Сакура бях сигурен че е тя но това което правеше м изе струваше странно...Тя целуна човекът които беше пред нея и обраазут избяга...Одялото падан от ръцете ми в началото си помислих че ми се превижда или просто бъркам човека но в момента вк оито фигурата се обърня можех да витя ветрилото на кланът ни..Цялото ми тяло изтръпна..Нима тя го откри и го остави да си тръгне....Нямаше да и простя ако беше истина..С бърза стъпка тръгнах но покривът беше покрит с тънки сневинки на които се подхлъзнах и се згромолясах на земята.....
"Не това няма да ме спре" Изглежда Сакура вече беше при Сасори тръгна хна там....


Влязох с трясък в къщата а Сасори и Сакура се стреснаха..Тя ме погледн явно се готвеше да спи но имше нещо което я спирахе да каже каквото и да било..Погледнах е ядосано а очите ми се пълниха с сълзи...
-Ако сега изчезне и не го открия няма никога да ти го простя Сакура!!!!!-Хвърлих полуморото одяло на пода на топлата стая и тръгнах с бърза крачка към гората където Изуна се беше отправил....

Случката с Обито показа на сакура, че тази нощ наистина нямаше да се спи. -Изглеждаш уморена и много нещастна.- в присъп на откровенност и каза Сасори, който стоеше до нея.
Тя само махна с ръка.
-Върви да спиш, утре ще се изясняваме. Да не безспокоим домакините, те с нищо не го заслужават. Пък упоритите Учихи да правят каквото си щат!- тросна се тя накрая. Аз си лягам.
Сасори я остави. Тя наистина легна, но престореното и равнодушие я напусна на мига и тя плака тихо, докато накаря заспа от отмаляване.