Къщата на Сакура!

Сакура му се усмихна.
-Ами...просто се притеснявам за...вас. Изуна...той...той е малко странен напоследък- (малко ли , мина и през ума) -Какво всъщност ви се случи?...-попита Сакура, макар че я беше страх от отговора на Обито, защото освен всичко друго можеше да се потвърди, че Изуна я лъже.
Тя стана и се приближи до прозореца, няколко от пернатите и приятелчета отвън дърпаха кора хляб и смешно се переха едни на други. Отвън вече беше есента, някак пуста и меланхолична. Също като душата на Сакура, с тази разлика, че там имаше и тънка, остра нишка пареща тревога.

Събрах разтревожени вежди,дали трябваше да и кажа точно сега...
Станах от диванът...и отидох до прозореца при Сакура...Прегърнах я зад гърба и и казах с лека усмивка..
-Каквото е станало станало няма смисъл да се тревожиш искам да знаеш че каквото ида става заедно с Изу и теб ще успеем да го преодолеем...-Тя трепна и искаше да каже нещо...-Благодаря ти за това което направи за мен,ще отида да видя дали Изу е добре както и ти каза наистина си беше леко странен..-Отпуснах си ръцете и тръгнах към вратата,явно Сакура още мислеше не можа да каже нищо може би така беше по добре...
-До скоро Саку-Казах и излязох...

Навън подухваше вятър,имаше кафяво-оранжеви листа по земята на купчини...
Трябваше да проверя къде е Изу така и не можахме да поговорим за случилото се...

Сакура дълго мълча. Нещо тъмно имаше наоколо и проникваше в нея, сковаваше душата и. Бодростта на Обито никак не я успокои. Настъпи нощта, стана и студено. Навлече един дебел пуловер и се сви в един стол.

Бях задъхан но вървях бавно и провлачено леко клатейки се успях да стигна до къщата на Сакура...
Отворих рязко вратата без да почукам..
-Сакура...-Погледнах я в очите,имаше следи по лицето ми от засъхналите сълзи,..-Трябва да ти кажа нещо....-Затворих вратата събух и влязох,нямаше да съм така невъзпитан ако не беше важно...Сакура се притесни и стана аз седнох а тя както винаги изтича да донесе вода...
Сега трябваше да обмисля как да и го кажа и да я попитам дали ще дойде с мен преди да е заминал на някое не откриваемо място...

-Какво има? Случило се е нещо, нали?- разсторено възкликна момичето- Моля те, Обито, престанете с тези недомлъвки, не издържам вече! Какво се е случило?-
тя улови ръцете му се и се надвеси близо до лицето му, несъзнателно го стисна почти до болка.

Нямаше да увъртам...
-Изуна той....той си е заминал без да каже на никого нищо...което не в негов стил страхувам се да не му се е случило нещо и смятам сам да го разбера...-Искам да дойдеш с мен,искам да чуе от неговата уста тези думи че той иска да си замине...че вече не иска да е част от всички нас....Аз трябва да съм сигурен...Не мога да го забравя съвсем спокойно...-Успях да го кажа на един дъх но бях прекъснат отново от сълзите си...Разтрих си очите,не исках да плача пред Сакура но не зависеше от мен...

За толкова младо момиче Сакура беше видяла вече доста неща в живота или поне беше чувала и знаеше, че ги има. Особено след войната, която Коноха преживя, лесно не можеше да се стъписа, но сега...сега просто се изуми. Изуна, Изуна Учиха, когото беше започнала да чувства особено близък...и...беше повярвала, че е един от малкото и истински приятели...и нещо повече...
-Как така изчезнал? Къде е заминал? Обито, искам да ми разкажеш всичко, което знеш чу ли?- Сакура не съзнаваше, че го разтърсва енергично.- Да тръгваме! Не чакай! Какво да взема? Какво става? Какво точно се е случило? Кажи ми!
Сакура спря. Обито изглеждаше толкова дълбоко разстроен. Не беше време за истерии и паника.
-Разбира се, че ще дойда с теб. Където кажеш и където трябва, но...искам да знам всичко, което знеш и ти!
Сакура вече изглеждаше напълно спокойна. Само тя си знаеше, че пръстите и изтръпват, вледенятват се и дланите и се овлажняват от ледена пот.

Успях пак да се успокоя,но не знаех дали трябваше да и кажа но нямаше имаше право да знае щом ще идва с мен...
-След като пострадах заради тренировката ни предполагам че се е стреснал и е заминал за да не нарани никого повече но си няма на идея че така ни причинява повече болка отколкото можеше да ни причини преди това...Сега е заминал за някоя страна където никой няма да го безпокои и ще може да се развие за да убие Оромо но не мога да го спра ще бъде твърде егоистично да спирам нечия цел в живота единственото което можех да направя е да му помогна но сега дори това не мога......Аз...аз ще го оставя само ако ме погледне в очите и ми каже повече да не му се бъркам в живота,тогава ще го остава колкото и да ми се иска да го убия заради глупавите му идеи....-Сакура ме гледаше спокойно но знаех че тя се тревожи дори повече от мен...
-Трябва да тръгнем възможно най-скоро,вземи най-необходимото...-Но накъде щяхме да тръгнем...-Аз познавам Изу и ако бях на негово място щях да тръгна към Суна,кой би те търсил в пустинята Изу толкова хитро,но аз го познавам....-Спрях и седнах на дивана да си отдъхна докато Сакура успее да асимилира това което току що и "връчих"...

Сакура се оживи по-рано отколкото Обито очакваше, бързо приготви чантата си- кунаи, шурикени, бележки и пр. някои от лекарствата си и ампулите, които винаги носеше със себе си. Преметна чантата през врата си, огледа набързо къщата и застана до вратата.
-Хайде, Обито, щом Изуна иска да се махне от нас, нека така да бъде, но първо ще трябва лично да ни убеди, че точно това е неговото желание.

Обито кимна и двамата бързо потънаха навън в нощта.

Ино най-накрая пристигна. Тя почука на вратата и зачака Сакура да й отвори, но нея очевидно я нямаше заради това тя остави букета и билките в кутия пред вратата, а отгоре имаше бележка "От Ино , за теб. Дано да ти харесат, Сакура" и си тръгна

Сакура беше благодарна, че тъкмо припадаше нощта и в селото не срещна почти никого, поне никой познат. Все така машинално тя мина по познатите места, там където и камъните по земята познаваха стъпките и, докато застана пред дома си.
Вишнята, птиците...тук бяха и сигурно спяха. Момичето потъна безшумно в дома си, където покоя на нощта щеше да отложи за малко тежката реалност, в която щеше да я върне утрешния ден.

На другият ден светът продължи да се върти без да отчете по някакъв начин вълненията на младото момиче Сакура от Коноха. Дори понапече слънце. Сакура с изненада установи, че макар в гърдите и да беше тежко и изтръпнало, сънят и се е отразил благотворно и тялото и се чувства силно и бодро. Тя си свари чай и излезе на двора. Срещата и с птиците и вля още сили и я стопли допълнително. Насипа им щедро зърна, макар че очевидно не бяха гладували докато я нямаше. Поразгледа се наоколо. Рано и беше още да се среща със съседи или познати. Все пак се усмихна на букета и билките, които намери с бележка от Ино Яманака, беше ги пропуснала вечерта в тъмното. Остана седнала пред къщата си да посръбва чай, после щеше да пооправи стаите, да се мотае из тях, да гледа в пространството и да страда...

По-нататък през деня.
Гемиите на Сакура потънаха още по-дълбоко. Защото след като чаят беше изпит, птиците нахранени, къщата разтребена, тя не можеше да си търси повече оправдания да отлага едно посещение, което трябваше да направи.
...И така тя въздъхна и излезе от къщи, за да отиде при майката на Изуна!

Изуна трябваше да бъде тих и внимателен при повторното си промъкване. Той се загърна хубаво с мантията и снижи чакрата си до минимум. Вървеше спокойно и странеше от погледите на патрулките шиноби. Внимателно се оглеждаше и си придаваше вид на стара прегърбена бабичка, чието лице крие заради страшни рани от войната. Не след дълго премина центъра и се отправи по хълмчето нагоре. Той добре помнеше къде се намираше нейната къща... именно, къщата на Сакура. Макар че се бяха разделили толкова внезапно онази нощ, момчето изпитваше нужда да я съзре отново и да се сбогуват подобаващо. Искаше да й се полюбува за последен път, тъй като имаше вероятност, или да погине в куеста си, или да се промени до неузнаваемост.
Той пристигна до дома й и се огледа внимателно като свали качулката си. Май че нямаше никой вкъщи. Изуна си спомни как се беше промъкнал като лошо момче преди у дома й. Спомни си и за дневника й. Какво ли пишеше сега там? Изобщо Сакура бе ли имала време да пише в него. Като че ли сега моралните задръжки на Изуна ги нямаше и той отново се промъкна тихомълком през прозореца и се качи горе в стаята й. Той внимателно я отвори и се огледа вътре. Започна да тършува с поглед...

След посещението при майката на Изуна, Сакура се връщаше у дома. Вървеше без да бърза, защото дълбоката печал, която я беше обзела я караше да се усеща сякаш се движи и гледа през вода.
Имаше нужда от цвят на ашок. Този, който -беше и казала някога Цунаде- който лекува всяка печал. Имаше нужда от много цъфнал ашок.
Помисли за малко и за Обито, можеше да отиде и при него, но...каква полза, каква полза и за кого. Сакура продължи към къщи.

Изуна все пак реши да не бара личните вещи на любимата си. Той слезе на долните етажи и се настани в хола на един фотьоил. "Просто ще я изчакам да се прибере..." Той отново си сложи качулката и приседна спокойно като наблюдаваше картините по стената. Дочу и песните на птичките отвън. Те се бяха обезпокоили от идването на някого...

Сакура отвори вратата на дома си и влезе. Птичето пеене навън беше преминало в църкане и пискане, но тя не обърна внимание. Влезе, пристъпи към стаята и...окаменя. Вкамени се, но не точно, защото се чу да извиква уплашено и да се дръпва назад. Там седеше и тя виждаше...кой...той ли беше, той? Като него и не съвсем, познаваше ли този младеж в момента тя? За какво идеше при нея сега?
Сърцето и блъскаше в гърлото...

При влизането на Сакура сърцето на Изуна заби по-бързо. Той се изправи бавно и сне качулката си и погледна розовокосото момиче с дълбоките си черни очи. В погледа му имаше празнота, но той се радваше да я види. Приближи се с бавни стъпки към нея, но се спря. Грешка ли беше посещението му? Сега дори не можеше да промълви и дума.Те сякаш натежаха в гърдите му. Той спря и отпусна закоравелите си ръце. Не можеше да изрече и името й... не можеше да каже нищо. А за Сакура, най-вероятно беше като мираж. Не посмя да извърши първот движение, макар че още сега искаше да я прегърне в обятията си и целуне, но не беше сигурен до колко му беше позволено. Той зачака нейната реакция и внимателно я следеше.

Той седеше пред нея- същото момче, което отне покоя и съня и. И още по назад във времето- същото момче, с което се бяха сприятелили и застанали зад една кауза. Което идваше у дома и се смущаваше пред нея. Сега и се струваше някак по-висок и най-вече по-тъмен. Каквото и да значеше това. Тя го усети така. Лицето му беше бледо, очите като въглени, но хем парещи, хем помръкнали. Някаква суровост беше придобил. С 1000 мили в час беше избягал от детството, после беше избягал от Коноха, сега го намираше тук.
-Изуна,- в крайна сметка промълви Сакура- За...какво си дошъл?

Той я погледна. Лицето й беше толкова чисто и невинно. Напомняше му за самия него преди войната, още когато беше малък... Той потърка бузата си. Може би няколко сълзи напираха, но той не ги показа. Едва ли имаше много време. С всяка изминала секунда прекарана в селото опасността да бъде намерен от хората на хокагето се увеличаваше. Приближи се с бавни крачки към нея. Сърцето му продължаваше да бие по-учестено. Той жадуваше за допира й, но в последния момент се спря, само на няколко крачки от нея. Преглътна и прехапа устна.
-Сакура...
Как да й каже, че нещата никога нямаше да са същите, макар че я обича безумно? Как да й каже, че когато се завърне, ако изобщо това стане, най-вероятно ще бъде друг човек? Може би някой, от когото ще се наложи да се пази.
-Предай на майка ми да не се тревожи... Аз съм Учиха. - само това успя да изрече.

-Изуна, не!- извика тя, когато той понече да мине покрай нея и пак да изчезне. Бързо го сграбчи за наметалото и той замръзна. Тя усещаше силите който се бореха в него, почти физически. Можеше ли да го спре? Имаше ли някаква власт над него все още?
-Изуна...аз, аз бях при майка ти. Ти много и липсваш и тя се измъчва. На мен...на мен много ми липсваш...Струва ли си...Струва ли това , към което се стремиш, толкова много, че да го платиш с майчина скръб, страх и сълзи? - Този път тя не спомена себе си, защото умът и трескаво търсеше най-силните аргументи, с които да му повлияе.
-Изуна, ще направиш ли нещо за мен? Последно, само едно.
Той не беше помръднал, не беше издал звук.
-Срешни се с А Йотсуки.
Гласът и шепнеше, но беше горещ, горещ. След тези и думи побелелите и от напрежение пръсти се разтвориха и тя пусна наметалото на Изуна.

Изуна замръзна на място. Да се срещне с А..? Защо? Сега? С човекът, когото планираше да повали в бъдеще? И все пак, макар че не беше подготвен все още, той не можеше да откаже на Сакура. Когато тя хвана наметалото му той почувства лек трепот, шепнещ му да остане. Изуна се обърна към Сакура, хвана ръцете й и я дръпна към себе си, след което нежно целуна с пресъхналите си устни. Все още имаше топлина в тях.
-Добре, ще се срещна с него... Но нека е след седмица извън Коноха. Нямам много време сега. Аз съм преследван шиноби, ще е опасно в рамките на селото. - продължи да я гледа и държеше ръцете й, не можеше да я пусне толкова лесно.
Но после ги сне бавно и сложи качулката си. Обърна се и добави:
-Съжалявам... но по-добре забрави за мен. - беше му тежко да изрече тези думи. - Следващият път можеш да съжаляваш ако не го сториш.
Преди да получи отговор от Сакура той направи знак за шуншин джутсу и изчезна в пушек.

Момичето остана с разширени невиждащи очи след него. После бавно се свлече на колене, пое на два пъти шумно дъх и като покри лицето си с ръце безутешно заплака.

След доста въртене в района и разпитване на съседи,Шикамару най-накрая откри къщата на Сакура.Бяха се запознали през зимата в далечните земи Токи.Нара-та тогава нямаше много време да я опознае,но знаеше достатъчно,за да си мисли,че тя беше перфектен съотборник за предстоящите събития.
Нара-та премина двора на Сакура,като интересните детайли му привлякоха вниманието.Момчето стигна до вратата и почука уверено,въпреки,че не беше никак сигурен как щеше да реагира момичето на това,за което щеше да говори с нея...

Вратата се отвори и се появи Сакура Харуно.
-О, здравей!- с лека изненада и с още по-лека усмивка- каза тя- Заповядай, влез.