Съдбоносна Любов - oneshot

Този oneshot го написах специално за 18 март, защото тогава правим с моят приятел три месеца. Той ми разаказа няколко легенди за самодивите и реших да го изненадам с фик по тая тема. Надявам се да ви хареса

Мрак, който беше обгърнал в зловеща прегръдка целият свят; небе- намръщено и почерняло от буреносни облаци; светкавици, осветяващи злокобно всичко и гръмотевици, разцепващи земята. Студеният вятър сърдито духаше, клатушкаше клоните и листата на дърветата, а прахта върху асфалта се рапиляваше и хвърчеше из въздуха. Подивелите вихри носеха гласове и смъртоносни песни. Дяволското грачене на гарваните се понасяше и можеше да вледени кръвта на всеки... Всичко това беше вестител за трагедията и гибелта на човешкият живот. Едва зебележими сенки на красиви жени бродеха наоколо и търсеха нещо, но дали хората знаеха за настъпващото зло...
Върху сивият път с бавни стъпки вървеше млад мъж, главата му беше наведена надолу, а очите му полу- затворени, защото песъчинките от пръстта най- нахално се опитваха да навлязат в тях. Ветровете бемилостно разпиляваха на всички страни черната му, като нощта коса, а скромните му дрехи бяха почернели и измърсени. Той се казваше Себастиан и беше чуждестранен търговец. Пътуваше из страните и продаваше всякакъв по вид и цвят платове. Качеството му бе най- доброто и щом ги видеха младите момичета, стоката му свършваше моментално. Стъпваше уверено и сякаш гневът на природата не го плашеше. Беше свикнал, защото се бе сблъсквал с много неволи до сега...
Изведнъж, тъмното кафе, което беше оцветило очите му, фокусира захвърлена на асфалта млечно бяла рокля. Зениците му се разшириха, а клепачите се повдигнаха нагоре, разтваряйки се напълно. Спря веднага, наведе се и вдигна дрехата. Щом я стисна на мига потрепна, аомагьосващият аромат достигна до ноздрите му. Миришеше на нея- нежната и омайна роза. Пред очите му се появи образът на богинята, която бе видял преди три дни. Виждаше онова бяло лице, онези теменужено сини очи как го наблюдаваха, а меките й и сочни устни, като любовна песен му шептяха. "Името ми е Магдалена." "Тръгни си страннико и няма да те убия." Звънливият й глас се разнасяше в съзнанието му и го запленяваше още повече. Мислеше само за едно- единствено нещо и то бе- Магдалена. Появяваше се в сънищата му и не го оставяше дори за миг; в лицата на момичетата в селото се появяваше нейното. Моментално си спомни раговорът с пияният старец в селската кръчма. Беше седнал до него и възрастният мъж бе започнал да разказва легенди за невиждани досега същества.
"Още от древни времена, дълбоко в горите живеят мистични същества с божествена красота. Наричат ги Самодиви. Зелените листа са техните другарки, а свежата трева- е тяхната съдба. Всяка нощ щом настъпи мрак и тишина, обгръщайки целият свят, самодивите излизат навън и отиват при реката. Събличат си премените и ги потапят в бистрата и чиста вода. След като старателно биват изпрани дрехите им, те ги полагат на земята. Хващат се за ръка и тръгват към близката поляна. Там, започва тяхната игра и забава. Самодивите приличат на млади жени с божествени лица, красиви дълги златни коси и смъртоносни очи. Щом срещнат момък, те го прелъстяват с невинен поглед и опияняващият си чар. Паднат ли в мрежите им човешките същества, губят завинаги живота си. За тях хората са зли демони, които всячески се опитват да открият тайната за безсмъртието им и искащи да притежават силите им. Щом откраднат премените им, те се превръщат в обикновени жени и губят силата си." Всички в кръчмата казваха, че старецът е луд и говори измислици, заради алкохолът, но Себастиан знаеше, че не е вярно това.
- Ще те намеря Магдалена и ще ти върна това.- стисна по- силно дрехата и тръгна напред. Копнееше още веднъж да зърне това прекрасно лице и тези очи, които сякаш го бяха обвързали с вериги. Знаеше къде точно можеше да я намери и затова се бе отправил към гората. Асфалта малко по малко се превръщаше в кален път, а дърветата издаваха страховит звук. Злокобните птици крещяха и караха кожата на Себастиан да настръхва, но той не се отказваше от целта си. Стъпваше уверено напред към зелената поляна, на която може би щеше да се срещне с нея- момичето с божествената красота, запленила сърцето му. Падналите съчки от клоните пръщяха под него, а вятърът не спираше да вее, разнасяйки навсякъде смъртоносните песни. Поривът и копнежът, породени от любовта го подтикваха към срещата му с ангелът, който се беше появил пред него и така лесно завладял душата му. Дъх след дъх и стъпка след стъпка, той се приближаваше към своята гибел...
Внезапно се спря, а пред него замъглено, заради мъглата, която се беше появила, се виждаше силует. Капките роса мокреха окаляните му обувки, а небето седеше все така намръщено. Фигурата започна да се приближава към Себастиан и едва, когато се разкри цялата, той разпозна богинята, която бе търсил досега. Небесните й очи бяха потъмнели и гледащи унищожително. Беше видяла премяната си в ръцете на непознатият и искаше да си отмъсти за кражбата му. Безизрастното й лице стоеше студено и дори трепет не се появяваше. Устните на Себастиан едва се ивиха в лека усмивка. Направи няколко крачки и подаде ръката с роклята към нея.
- Това е твое, нали?- самодивата стрелна поглед надолу и се скова, Бялата й одежда бе смачкана и измърсена. Отново се върна върху лицето му, а ненависта гореше в нея. За момент си беше помислила, че сред човешкият род има и добри хора. Такива, които в сърцата им гори пламъкът на честа и достойнството. До този миг за нея, той бе спасителят й, който беше предотвратил опетняването й и спирането на кражбата на силите й, но... Но нещо се беше променило.
- Ти си самодива...- усмивката му не се махаше, а объркването в нея нарастваше с всяка исминала секунда. - ... нали, Магдалена?- тя внимателно слушаше въпросите му и чакаше удобен момент за нея, за да вземе животът му и да го накаже.
- Да!- без да показва емоции му отговори.
- Значи е истина?- побърза и поредният му въпрос излезе наяве, а Магдалена едва се сдържаше. Хвана дрехата си и грубо я издърпа. Малко парче от нея се ракъса и остана в Себастиан. Тогава самодивата я облече и за секунда се преобрази. Посивелите й коси се оцветиха в приказно злато; бузите й от снежно бяло се обагриха в меко розово, а устните й придобиха ягодово червено и станаха сочни, като праскова. Очите й се изчистиха от тъмнината в нея и приличаха на бистрата езерна вода.
- Знаеш истината, но злоопотреби с добрината ми и предаде доверието към хората, което, ти, сам пробуди в мен. Отвърнах на добрината ти с добро, а ти се възползва от наивността на една самодива...- направи крачка напред и продължи.- Когато ме спаси от онези трима мъже мислех, че съм открила човек, който не е като другите, но съм грешала.- с всяка нейна стъпка се приближаваше, а смъртта на Себастиан бе на крачка от него.- Тогава не отнех живота ти, защото в мен се породи чувство, което самата аз не разбирам...- последна стъпка направи, а лицата им бяха на милиметри едно от друго. Синьото се вглеждаше и отразяваше в черните му, като мрака очи, а тялото на Себастиан трепнеше от близостта й. Любовта изпепеляваше вяка една негова част, а кръвтта във вените му кипеше и искаше да изригне. Копнееше да покаже чувтсвата си към нея и да са заедно завинаги, дори това да означаваше да умре. Желаеше да усети запоследно допирът на копринените й устни и как сърцето му се заглушава от леденият й глас.
- Това е краят ти, Себастиан.- устните им се бяха докоснали едва.- Смъртта, ще е твоето наказание за грехът, който извърши.- изведнъж тялото на Себастиан се скова, а очите му се разшириха. Не можеше да усети мускулите си, а ръцете и краката му губеха силата си и единствено самодивата до придържаше в рановесие. Тя изсмукваше жизнената му енергия и не проявяваше милост към него. Кожата му изтръпваше и усещаше наближаващата си гибел. Внезапно върху лицето му се появи широка усмивка, която породи изненада в ангелът, който го убиваше.
- Щастлив съм, Магдалена.- очите му трептяха и се изпълваха с кървави линии. Сърцето му заглъхваше и тихо се чуваше да бие, а дъхът му едва излизаше.- Щастлив съм, защото ти си моята смърт, Магдалена... Обичам те и зман, че любов между човек и самодива е невъзможна, затова съм готов да умра.- клепачите му се затвориха, а последният въздух на Себастиан се прокрадна изпод устните му и се смеси със заобикалящият ги вятър. Изведнъжв съзнанието на Магдалена започнаха да се прехвърлят спомените, мислите и чувствата на мъжът, който несправедливо бе погубила. Виждаше моментите преди три дена, сънищата му, в които единтсвено тя присъстваше; как се беше скитал по пътя и намерил откраднатата й дреха; как любовта му го е водила и напътствала, за да я открие и да възстанови силите й, връщайки роклята. Ръцете й затрепереха и изпуснаха вече мъртвото тяло на Себастиан. Той се строполи на зелената и росна трева, а лицето му бе все така спокойно и все едно ножно й се усмихваше. Падна на колене до него и за първи път капка се появи в запленително сините й очи. Никой досега не беше виждал самодива да рони сълзи, било то за една от тях или човек. Но този мъж... Себастиан... Той бе разтопил леденото й сърце с пламъкът на любовта.
- Себастиан!- извика тя и моментално хвана главата му, поставяйки я върху коленете си.- Какво направих?- започна да милва студеното му лице.- Ти си ме обичал толкова много, а аз отнех живота ти. На добрината ти отвърнах със зло, а не го заслужаваше. Ти беше честен и добросърдечен човек...- онази сълза, която едва се възпираше, падна надолу и се смеси с капките роса. Душата й скърбеше и страдаше за угасналият огън на животът му. Тъга се бе появила в очите й и беше решена, че ще го спаси. Искаше да бъде с него и да изкупи вината си... Наведе глава надолу, прилепи устни до неговите и започна да изговаря заклинание.
- Отричам се от наименованието Самодива и давам силите си, за да може да се завърне животът в това човешко тяло. Майко природа, прости грехът ми и се смили над мен... Съживи, Себастиан.- моментално усети ледени тръпки, като кинжали да я пробождат. Болката й бе неописуемо голяма, но тя беше твърдо решена и нямаше да се откаже... След минутка всичко беше приключило, тогава тя се повдигна и се загледа в него. Никакъв трепет или движение нямаше. Затвори клепачи, а непознатите досега за нея капки западаха от очите й. Не бе успяла... Какво щеше да прави? Беше загубила същността си и останалите самодиви нямаше да я приемат, като една от тях. Как щеше да живее без Себастиан?
Изведнъж усети парещ допир на бузата си и на мига разтвори очи, а зениците й се разшириха. Той се вглеждаше в нея, а от дробовете му свободно излизаше въздух. Тя го гледаше и не вярваше на случилото се.
- Жив ли съм, Магдален?- със сетни сили запита и се усмихна.
- Да.- нежно изхлипа, вече превърнала се в обикновена жена.
- Благодаря ти, Магдалена.- каза той и се повдигна бавно. Целуна я по челото и гальовно я обгърна с ръце. Притисна я до себе си и искаше да усети как сърцата им се слуваха в едно. Как любовта ги обвързваше със здрава нишка, която никога и от никого нямаше да бъде прекъсната.
- Ще остана с теб завинаги, Себастиан.- сгуши се тя в него и продължи.- Ти ме научи на човешките емоции, които непознавах досега. Чувства, които ние, самодивите, не разбирахме и отричахме, че съществуват...- повдигна главата й и я прекъсна, поставяйки пръст върху устните й.
- Не казвай нищо повече... Обичам те. Магдалена.- тя се усмихна.
- И аз те обичам.- думите й бяха заглушени от поредната целувка, изпълнена с много обич и страст. Целувка, която щеше да се повтаря безброй пъти от този ден нататък.
Там, на зелената и свежа поляна, природата бе загубила дете от самодивите, но светът бе спечелил още една любов, която бе доказала, че независимо какъв си- човек или по- висше същество, щом обичаш, то, нищо и никой не може да раздели двама влюбени...

Край.