Историята на Кисаме

Това е фенфикшън по моята представа за историята на Кисаме Хошигаки - един мъж, който живя и умря като шиноби! Смъртта му в мангата и много трогателна, за това реших да напиша нещо за него. Енджой ^^

В самият фик в началото Кисаме е просто едно обикновено хлапе, което иска да бъде нинджа също както осиновилият го старец. Тъй като вмомента положението в Страната на Водата не е добро, старецът решава да откара момчето на обучение в Коноха, но за да успеят ще трябва да преминат границата на самата страна, което ще е трудна задача. В морето също дебнат опасности като гладни акули, с които обаче малкият Кисаме открива, че може да се разбира...

Глава 1: Отплаване

Вълните се спускаха плавно по повърхонстта на морето и се разбиваха с тласък в скалите наблизо. Дърветата бавно се полюшваха, създавайки морна атмосфера. Лека мъгла се спускаше над целият остров. Той с право си бе заслужил името „Островът на мъглите” – там не минаваше и ден без да има замъгление, дори и мижаво. Този остров беше просто една малка част от териториите на Земята на Водата със столица на главният континентален остров Киригакуре. „Някой ден ще стана по-велик и от мизукаге!” – това беше мечтата на едно сираче, живеещо на острова на мъглите. Каква по-хубава мечта от тази да станеш по-добър и от най-доброто шиноби в цялата държава, в този случей мизукагето? Същото това хлапе стоеше вгледано в небето, над мъглата – право към звездите. Нощният бриз погалваше галантно бузите му. Момчето не беше на повече от седем години, а вече таеше големи надежди. Облеклото му не беше нищо особено – рибарски дрехи, с обикновено въже за колан препасан. Косата му беше къса и рошава, стърчаща изпъкващо нагоре. Очите му бяха морско сини и отразяваха самият океан.
Той обичаше да идва до ръба на острова всяка вечер и да се наслаждава на гледката, колкото и мъгливо да беше.
-Кисаме, не е ли време да се връщаш? – чу се гласа на стар човек, викащ момчето обратно.
-Още малко, дядо! – Кисаме отвърна с разочарование в гласа.
Силуета в далечината, който се бе обърнал към момчето, всъщност беше един стар рибар притежаващ колибка и лодка наблизо, който беше приел малчугана при себе си и беше решил да го осинови и грижи за него като за свой собствен син – нямаха кръвна връзка.
-Само внимавай гоблините да не те гепят! – предупреди го стареца на шега.
Кисаме извъртя очи и се усмихна. Искаше му се да поостане още до скалата, но дядото беше добър човек и момчето не искаше да го тревожи. Той се наведе, взе едно камъче и го хвърли към един клон – беше точно попадение.
-Идвам, дадо. – и се затича с босите си крачета по тревата, по нанадолнището, към скромната колибка, където двамата със стареца живееха.
Къщурката също не беше нещо отличително – изцяло направена от дърво на един етаж, с няколко дълги клона навън направени за импровизиран простор, на който вмомента бяха окачени съответен брой дрехи и допълнителна по-малка колибка служеща за склад. Когато стареца забеляза Кисаме с радост го прегърна и двамата влезоха вътре. Обзавеждането беше постно – две легла, маса, столове, камина и кухня в единия край на къщата. В казана вреше някаква супа, а на масата яденето очакваше неукротимото момче, за да го заредис нови сили. Обичайно си похапваха рибешка супа, суши, салати от миди и водорасли, а понякога можеше и някой рак ако бяха хванали. Днес щяха да се задоволят със супата. Кисаме харесваше този си начин на живот, знаеше всичко за риболова, но някъде вътре в него му се искаше да бъде свободен, да плава надалеч и да участва в приказните битки, за които дядото му разправяше всеки път преди лягане, също като сега.
-Но тогава ни заобиколиха четирима бандити. Мислихме, че сме загубени когато Рудолф ни се притече на помощ. Кой би повярвал, че чуждоземеца би ни помогнал?! – стареца се разкикоти, а момчето последва примера му.
-Хей, дядо ... – След като спря да се смее, Кисаме погледна разказвача с любопитство.
-Да, синко? – и той отвърна мило на погледа му.
-Защо се отказа да бъдеш нинджа?
Погледът на стареца придоби сериозност и като че ли хубавото му настроение го напусна. Малкият Кисаме сведе поглед, беше разбрал, че въпроса му не е уместен.
-Извинявай, не трябваше да те питам това ...
-А, не, не. – стареца поклати глава – Рано или късно любопитството щеше да вземе връх и аз, да се принудя да ти кажа. Е, ето я и суровата истина, предполагам, че си длъжен да я знаеш. Когато станах шиноби, бях преизпълнен с чувство за приключения, но по-късно усъзнах, че няма нищо добро в това да убиваш невинни хора и да разграбваш земи в името на човек, стоящ на по-висок пост от теб. Реших да се откажа, но имаше хора, неудобряващи решението ми, които по-късно ме нападнаха избивайки семейството ми. За това се и преместих да живея на по-спокойно място като това и се отдадох на риболова. А теб взех за компания, защото собственият ми син ми липсваше.
Очите на Кисаме се вгледаха задълбочено в неговият покровител, замислен над историята му. Момчето също нямаше семейство, дори не познаваше родителите си и не можеше да си представи през какво е минал този стар шиноби.
-Тогава нинджите лоши ли са?
Този невинен въпрос накара и стареца да потъне в дълбоки мисли, изражението му се промени и старите му белези изпъкнаха на фона на сбръчканото му лице.
-Не и в страната на водата... – той рече почти шепнешком.
Островът на мъглите беше малък, но също така част от Страната на Водата, която се намираше в югоизточна посока. Централният град на тази страна беше Киригакуре, още познат и като Кървавото село. Името беше получено заради методите им на обучение и тактиките, които прилагаха през годините на власт на Третото Мизукаге, което владееше района и сега. Старецът разказа това на момчето, той не искаше да разваля приятните му мечти, но действителността беше сурова и за да го предпази от самият него, той се чувстваше задължен да му каже. Кисаме от друга страна приемаше всичко това твърде спокойно, той не осъзнаваше жестокостта, която е изживял стареца, не можеше дори и да си представи. Можеше единствено да кима и гледа притеснено – знаеше, че е нещо лошо, но не и какво.
-Но... аз искам да бъда нинджа. – Кисаме настоя дори и след тази история.
Дядото въздъхна.
-Непримирим си както винаги. Добре тогава, ако толкова искаш да бъдеш нинджа, ще трябва да се преселим. – той довърши вечерята си и се изправи.
-Да се преселим..? – любопитните морско-сини очи на момчето проследиха движенията на стареца.
-Да. Вмомента единственото място, от което можеш да получиш свястно обучение за нинджа е Коноха, но... за да стигнем до там ще трябва да преплаваме океана и да се измъкнем от морската митница. – обясни внимателно дядото докато изкара едно сандъче, което криеше досега.
То беше полепнало с прах, за това старецът я издуха и след това отвори и изтръска съдържанието – старата му лента за глава със знака на мъглата, пакет с шурикени и кесийка с кунаи. Любопитните очи на Кисаме нямаше как да устоят на това и той се приближи да огледа инвентара.
-Ухаа! – възкликна.
-Готов ли си да тръгнем на едно опасно приключение, синко? – мъжът омота около главата си лентата.
Момчето закима енергично като грабна един шурикен, но без да иска се ободе на него. Старецът се засмя добродушно.
-Виж, ето така се държи... – той умело показа на Кисаме как да държи шурикен и да го мята.
До следващият ден двамата си бяха взели един здравословен сън, бяха пакетирали всичките запаси, които щяха да са им нужни, за да преживеят седмица в открития океан, поне толкова щеше да им трябва докато стигнат до суха земя. Кисаме събра харпуна си, мрежите и стървта, все пак щеше да им е нужна като ловят риба. Старецът прибра добре нинджа принадлежностите си, взе доста консервирана храна и няколко вида ножчета – за дялкане, за белене на риба, два спални чувала, достатъчно вода и прочие. В бщи линии – всичко им необходимо.
Двамата изкараха лодката, с която обикновено плуваха в по-дълбоки води и се приготвиха за отплаване. Кисаме извърна глава назад и се загледа във високата скала където обичаше да прекарва нощите си. Това мже би щеше да е последният път, в който я вижда, както и спретната им къщурка. Беше време да напусне този остров и да се превърне в истинска нинджа. Умствено се прости със своят дом и обърна поглед към необхватното море пълно с тайнства и мистерии. Какво ли бъдеще му предстоеше? Можеше само да гадае и да си представя всякакви различни фантасмагории.
-Хайде, Кисаме! – старецът го повика и малкият се качи на лодката.
Човек като него осъзнаваше, че с натрупаните години идва и край на живота му. Последното, което можеше да направи за това момче беше да му подсигури светло бъдеще и знаеше, че системата за обучение на нинджи в Коноха ще му предостави това.
Вдигнаха платната на лодката и отправиха курса си право към най-близкото пристанище в страната на Огъня. Това щеше да бъде дълго, но и опасно пътуване. Островът на мъглите бързо се скри от погледите им и те навлезоха в открито море...

Много е интресесно ^.^ ще чакам Глава 2

Готина историа за готин човек.Супер е!
Кисаме е голям пич.

Глава 2: Първото препятствие

Вятърът беше попътен, а морето спокойно. Кисаме се наслаждаваше на консервираният си фасул с отправен напред към неизвестното поглед. Добродушният старец, който беше така мил да го отгледа като свой собствен син, а сега да му постави опората нужна му, за да стане нинджа, шъташе из лодката, поддържаше курса и с един джобен бинокъл оглеждаше за опасности. До тук пътуването им беше спокойно.
-Дядо, колко още остава? – попита Кисаме нетърпеливо веднага щом приключи с яденето.
-Ха-ха-ха – разсмя се стареца весело – Нещата не стават така бързо, момчето му. Нужно е търпение. А пък и ние сме едва на първата сутрин от пътуването ни. Ще ти кажа една хубава поговорка и тя е – бързата работа, срам за майстора. Каквото и да става, Кисаме, ще ти е нужно доста търпение, особено сега като ще ставаш нинджа. Хубаво оглеждай ситуацията, асимилирай и преценявай. Мисли два пъти, действай веднъж.
-Говориш твърде много, дядо! – момчето също се разкикоти.
Той знаеше, че думите на старецът бяха като напътствия и помощ, за това той никога нямаше да ги забрави и винаги щеше да ги приляга.
-Но не можеш ли да ме наумиш на нещо докато пътуваме? Както онази вечер ми показа как да стрелям с шурикен.
-Хм... пространството ни е лимитирано, но... – бившият шиноби се замисли – ще ти покажа как да стоиш двърху водата.
-Това възможно ли е?! – възкликна Кисаме опулен.
-Хе. Да ти деонстрирам направо, а? – той се изправи и скочи във водата.
Вместо да цамбурне или потъне той застана право върху й и вървеше точно с лодката. Очите на Кисаме бяха станали колкото диаманти и блестяха като изумруди.
-Ооо!! Ама ти го можеш! Това е толкова готино! Научи ме, научи ме!
-Всичко с времето си. – старецът скочи обратно в лодката. – Първо ще ти покажа как да активираш чакрата си, защото мрез нея този процес е възможен. Ние, нинджите от страната на водата сме родени специалисти по битка върху водни повърхности. Вярвам, че и това е заложено в теб.
Кисаме кимаше енергично на всяка дума.
-Хайде да започваме! – той се изправи и опъна ръце.
-Да не забрави какво ти казах за търпението? За да бъдеш нинджа, трябва да си готов да минеш през всякакви трудности и да знаеш, че нещата няма да станат от раз – за това е нужно упорство. А и ще може да тренираме единствено докато времето е добро. При по-бурно море няма да рискувам живота ти. – рече му с по-строг тон.
Кисаме преглътна.
-Добре, дядо, ще направя всичко по силите си – искам да стана силен като теб!
-Тогава слушай и запомняй!
Старецът започна да обяснява на Кисаме за най-основните закони на чакрата, нейната система и циркулация и използването й. Ако Кисаме искаше да се научи да ходи по вода, първо трябваше да осъзнае чакрата в тялото си и да се научи да я прилага и контролира. Това си беше като цяла лекция, аслед нея стареца извади няколко консерви и ги нареди на главата на Кисаме.
-Трябва да ги задържиш с чакрата си. – обясни му той. – Но не си мисли, че ще е лесно... защото ще направя това! – той се врътна на една страна и лодката, защото не беше особено голяма също се завъртя на една страна, при което консервите се изръсиха от главата на Кисаме. – А я яденето ми попадне във водата, ще те карам да плуваш след лодката цял ден!
Момчето се притесни и преглътна. Събра консервите и ги нареди на главата си. Той стисна коленете си с ръце и се опита да изпълни задачата си, но старецът отново заклати лодката и консервите паднаха.
-Твърде стегнат си, отпусни се! – посъветва го.
Малкият Кисаме даваше всичко от себе си, за да задържи консервите на главата си при люшкаща се лодка, но нямаше успех.
-Казвам ти, не се отпускаш достатъчно! – нахока го дядото.
-Н-но... незнам как да се отпусна... – момчето се омърлуши. – Нищо не усещам. Това е безнадеждно...
-Не ги приказвай такива, защото наистина ще стане такова! – думите му бяха като остро копие, което се заби в гърдите на момчето – Виж, ако искаш да се отпуснеш просто мисли за хубави работи, усети движението на лодката и се слей с него. Тогава ще видиш и чакрата си, която е в тялото ти. Казвам ти, тя е вътре в теб, просто трябва да я откриеш и усетиш! Хайде, няма да се предаваш! Не ме разочаровай!
Несигурният поглед на Кисаме се измени с по-уверен и той кимна. Събра изпопадалите консерви и си ги тури на главата и също като по думите му той се замисли за спокойствието на острова на мъглите, за риболова и други приятни занимания като брулещият го вятър на скалите. Почувства как полита, а в този момент се намираше на лодката. Тя се клатушкаше, а Кисаме беше върху нея. Той усети себе си, как седи, а тялото му беше нестабилно, защото се клатеше с лодката. Чувстваше се сякаш се гледа отстрани и тогава забеляза онези синикави линии, които циркулираха през тялото му. Това беше! Точно в този момент старецът разклати лодката по-бурно и консервите щяха да изпопадат отново когато момчето се съсредоточи, казвайки си на ум да не падат и като отвори очи видя, че само две-три бяха паднали, а другите бяха все още на главата му.
-Имаме прогрес. – усмихна се старецът.
Кисаме се зарадва на успеха си:
-Искам да продължа!
-Никой не те спира. – приятно му се усмихна зарадван от желанието му да продължи.
Кисаме събра консервите наново и се зае да упражнява осъзнаването на чакрата си, защото само така щеше да се приближи до целта му, а именно – да ходи по вода.
Това се продължи окоо трийсетина минути когато изведнъж задуха по-силен северен вятър, който ги тласкаше обратно на юг. При това трябваше Кисаме да прекъсне тренировката, за да помогне на новият му учител да не загубят курса. Изведнъж Кисаме се опули и пребледня.
-К-какво е онова?! – той посочи в далечината някакво черно острие, което се показваше от водата и се въртеше в кръг.
-Това е... – дядото присви очи – О не... не може да бъде! - Той грабна компаса и го погледна. – Лошо, отклонили сме се твърде на запад! Сега сме попаднали в област пълна с акули, а онова черно острие е перка, перка на косатка!
Кисаме също се опули и сърцето му заби по-силно. Това, което знаеше за косатките беше, че бяха по-големи и опасни от акулите. Горко на онзи, който се сблъска с такъв морски звяр, особено ако е гладен.
-Бързо, да сменим курса! – извика старецът и двамата взаимно се опитаха да отправят лодката на изток, но вятъра беше твърде силен.
В този момент перката се потопи под водата.
-К-къде изчезна?? – възкликна Кисаме.
Отговорът не закъсня, защото сега косатката се виеше право към тях. Тя скочи от водата заплашително, прескочи лодката и потъна от другата страна на водата.
-Леле! Огромна е! – Кисаме пребледня.
-Забрави за курса, първо ще трябва да се оправим с нея! – старецът взе харпуна си и причака чудовищно огромната риба.
След миг тя отново скочи засилена да потопи лодката им, но старецът хвърли харпунът си и го заби в нея. Косатката изстена и цамбурна съвсем до лодката, което така силно я заклатушка, че старецът изгуби баланс, изпусна връвта, с която държеше харпуна и се удари силно в мачтата, при което загуби съзнание. Уплашеният Кисаме гледаше сцената в уплаха. Косатката обаче беше жива макар и с рана, която единствено я беше разгневила повече. Тя се потопи, завъртя в кръг и после отново засили към лодката. Кисаме се опита да събуди дядо си със сълзи на очи.
-Моля те, дядо, стани!! Моля те! – но беше безуспешно.
Момчето видя засилилият се звяр към тях и започна да плаче. Пътешествието им тепървя беше започнало, а сега щяха да умрат. Може би трябваше да не прибързват толкова, а да изчака още някоя и друга година... Може би ако беше по-голям щеше да надвие звяра, може би ако имаше смелостта...
-СПРИ!!! – не се знае дали просто от инстинкт или някакво чудо, но Кисаме се беше изправил на палубата и беше изкрещял това с пълно гърло към приближаващото се чудовище.
Това беше глупав ход, едва ли щеше да направи нещо с него, но защо пък да не опита? Това беше единственото, което можеше да направи – да посрещне сблъсъка челно, смело, поне да си отиде достойно, да защити любимият си човек. Така си мислеше момчето, но сблъсък така и не последва. Той отвори предпазливо очи и видя, че косатката се беше спряла, и то само на около полвин метър от лодката. Вятърът беше утихнал, а Кисаме гледаше смаяно.
-Х-ха..? – самият Кисаме не разбираше какво беше станало току що.
Може би щеше да прозвучи налудничево, но морският звяр като че ли беше разбрал думите му. Момчето не искаше да рискува, но виждайки това насъбра повече кураж и рече твърдо:
-Махай се! Не ти искаме злото, за това не ни нападай, защото и ние ще се отбраняваме!!
Дори и да не можеше да се отбранява реално срещу нещо толкова грамадно и мощно, той го изрече сякаш имаше това намерение и чувстваше победата си за сигурна. В отговор черната косатка се надигна от водата, издаде болезнен стон, извърна се и се потопи обратно във водата като отплува надалеч.
Кисаме си пое дъх и тупна на лодката.
-Какво... изобщо стана... току що..? – и самият той не проумяваше откъде дойде този изблик.
„Да не би голямата риба да ме е разбрала и послушала..? Не, невъзможно... Може би си фантазирам.”
Старецът се посвести и разтърка главата си. Забеляза Кисаме, непокътната лодка, а косатката я нямаше.
-Кисаме... какво се случи..? – той се поизправи изпуквайки костите си и дойде при него.
-Аз... незнам... мисля, че... тя си тръгна? – гледаше объркано.
-Разбирам... – старецът въздъхна – Трябва да си починеш, шокът е бил твърде голям за теб. После ще говорим. Каквото и да е станало, слава на бога! Сега, трябва да върна тази лодка обратно по курс. Ти си почивай.
Кисаме беше поставен в спален чувал и оставен насаме с мислите си, докато старецът превърза главата си и върна лодчицата им обратно по курс. Момчето остана загледано в посоката накъдето беше отплавала косатката.
-Дядо, възможно ли е човек да говори на акула? – попита изведнъж той.
Старецът се сепна:
-Ха? Дали е възможно? Хмм... До сега не съм виждал подобно нещо, а се и съмнявам. Защо такъв странен въпрос?
-А, не... нищо... – той въздъхна.
„Не може да е... само си представям! Дядо е прав! Това са глупости!” – заключи Кисаме и си легна обратно като затвори очи. След това приключение щеше да му е нежен доста сън.