Полянката пред академията

За да се разсее от всичкият този бум на мисли Изуна пристигна пред академията и се опря на ограата. От тук ясно се виждаха как академиците тренираха, а други бяха в междучасие и си играеха (по-малките). Самият Изуна си спомни времето прекарано тук преди, когато и той беше малък и се веселеше като тях и също тренираше усърдно. А колко невинен беше... Спомни си и как брат му се връщаше лично от академията и разправяше за новите си подвизи и успехи. Да, бяха щастливи времена, макар че Изу беше още малък. Както гледаше тази живописна гледка с учителите, които наставляваха учениците си, усмихнатите личица и веселата глъч, Изуна се плувна в спомени. Кога беще академик, кога генин, кога войн биещ се в името на Коноха, кога притежател на мангекьото... Душата на Изуна беше хармонична, той беше добър човек дълбоко вътре в себе си, но бавно нещо разкъсваше тази страна, нещо като вирус си гнездеше и сега беше в инкубационен период. Изуна разтърка чело и мислите му се върнаха обратно върху Сакура. Това момиче тъй го опияняваше само с поглед, савият Учиха не разбираше напълно това превличане, но директната целувка го засрамваше. Какво ли си мислеше сега Сакура? А той не бягаше ли отново от последиците? Идеше му да потъне вдън земя. Грешка след грешка.
Изуна стисна силно стълбовете на оградата, че направо заби нокти в дървото. Това не можеше да продължава така. На него му трябваше ясен план, който да следва без да се обръща назад, без да бяга. Замисли се дълбоко над видяната болка в Обито, признанието пред Сакура - свидни хора, които не искаше да забърква в проблемите си. Сега идеята да тренира с Обито мангекьото му се струваше абсурдна, лудост. Той не трябваше да кара Обито да му помага, трябваше сам да изтърпи болката, както и брат му го посъветва. "Ако отново нараня приятелите си от невнимание... няма да си го простя. Не бива да ги замесвам повече." Той вече се реши на един план и погледна уверено напред. Да, точно така - той щеше да се изправи срещу Оромо сам, щеше да посрещне бурните опасни ветрове без ничия помощ и щеше да нагази в мътните води на тайните на мангекьото оставайки близките си хора в безопасност. Вирусът се размърда и го обхвана, аурата и блясъкът в очите му се промени. Белезите го превръщаха в онзи, който трябва да бъде, онзи, който ще изтрае всичко на свой гръб и ще реши сам проблемите си, но и онзи който никой не го искаше да бъде. Той се отмести бавно от оградата и се повърна назад, готов за директната конфронтация.