Светлина или мрак - кое ще избере драконовото сърце? demonic fic

♦♦♦Dεαŧh_Aŋgεl♦♦♦ Нед Фев 06, 2011 3:59 am

Това фикче го пишем аз и още едно момиче и се надявам да ви хареса Razz

Глава 1

На високият и голям трон стоеше ТЯ. Жената, чието сърце беше по- студено и от на Ледената кралица; която беше по- безмилостна и от самият дявол. Огнените й коси се бяха разпилели на всички страни и следваха режещият вятър, който нахлуваше от широко отворените врати на залата. Плашещите й и пронизващи, като острието на нож, очи гледаха напред в далечината, а снежно бялото й лице седеше безизразно на нея. Беше си подпряла ръцете отстрани и се наслаждаваше на виковете, носещи се из коридора. Лилит- Кралицата на Демоните, обиваше хората по бавен и мъчителен начин. Поглъщаше душите им и копнееше за още от тази прекрасна за нея гледка. Как се молеха за милост и пощада; как крехките им тела се разкъсваха от прегладнелите й любимци; как си отмъщаваше на човешката раса затова, че бяха отнели скъп за нея човек. Бяха унищожили целият й свят и убили всичко, с което беше израстнала. Сега беше техен ред да изпитат от нейната болка, която беше изчезнала отдавна. Беше се превърнала в омраза към жалкият живот на хората и най- вече копнееше за сила и господство. Никога не беше забравила лицето на баща си, когато го бяха разкъсали и убили; как не се бяха смилили над нея и я бяха оставили да бъде свидетел. От дясната страна на лицето си имаше белег- под формата на дълга черта, която косата й закриваше в повечето случаи, но сега. Сега се виждаше и той й припомняше всичко... Внезапно погледът й се промени и с всяка изминала секунда ставаше по- зловещ и смъртоносен. Клепачите й леко се спуснаха надолу, но не се затвориха напълно, а главата й се наведе към тъмните стъпала, които седяха пред трона.
- Татко!- едва промълви тя. Вдигна ръката си и от пръстите й излезе огромна топка лава и се запъти напред към вратите. Сблъска се тях и за секунди ги изпепеляваше. Едва сега очите й се затвориха, а омразата в тялото й нарастваше. Щеше да убие всеки човек, който съществуваше. Това беше тяхното наказание- хора, убиващи собствената си раса... След няколко секунди отвори очи и стана. Слезе по стъпалата и когато стигна средата на залата, се спря. Обърна се и вдигна показалецът си. Докосна с дългият си нокът въздуха и моментално пред нея се появи огромен кръг, а около него се движеше лилава енергия на вълни. След това постави същата ръка пред себе си със свити последните си два пръста, а другата я повдигна и разтвори пръстите си, така че да има разстояние между тях. Затвори отново очи и разтвори леко алените си устни.
- Черни същества от мрака, излезте от пламъците на Ада и се подчинете на всяка заповед на своята господарка.- около нея се завихряха сини вълни и се отправяха към кръгът, който приличаше на огледало. От него излязоха около шест сенки, който едва се виждаха с човешко око, но за Лилит това не беше проблем. За нея те бяха просто пешки в шахматната дъска и с очите си ги виждаше идеално. Те бяха нейните роби, които вършеха всяка една задача. Седяха мирно пред нея и очакваха какво ще им заповяда тя.
- Намерете ми и второто парче от дракона.- каза Лилит с леден глас.- Не се връшайте, докато не го сторите.- тонът й се повишаваше.- Разбрахте ли?- този път извика, а ненависта обземаше дори и сенките и ги притискаше надолу. Поклониха се и изчезнаха. Тя остана на място няколко минути, но след това отвори очи и тръгна към тронът си. Седна върху него и отново с онова непоказващо емоции или трепет, лице се загледа напред. Очакваше пристигането на слугите си и началото на своето отмъщение, за което беше чакала толкова много години. По коридорите не спираха да се чуват крясъците на умиращите хора. Също така с тях се смесваха други викове, но те бяха от веселие. Демоните се забавляваха с телата на заложниците и се хранеха с кръвтта им... Така си минаваше времето, а кралицата чакаше вест. Изведнъж пред нея се появиха две сенки и очите й се стрелнаха към тях. Едва доловима усмивка се изписа на перфектното й ледено лице и стана. Застана пред едната сянка и хвана с ръка главата й. Всички нейни мисли и действия започнаха да навлизат в тялото й. Когато ги прехвърли всичките, махна ръката си и подмина сенките. Излезе от залата и тръгна по коридора. Наметало й се вееше зад нея, а черните й дрехи всяваха страх във всеки. Когато стигна пред една килия, завъртя ключа, който седеше на решетките и ги отвори. Пред Лилит лежаха на земятa десетки мъртви трупа, а от всяка една част от тях се стичаше кръв. Около хората седяха четири демона, които се смееха и викаха със силните си гласове. Тя пристъпи няколко крачки напред, усмихна се широко и заговори с грубият си глас.
- Време е, мои мили синове.- демоните извадиха мечовете си от телата и те изчезнаха на секундата. Лилит и синовете й излязоха и се запътиха към целта, но най- вече към отмъщението на Кралицата на демоните...

Носеше се аромат на люляк от градината ни, така опияняващ и до болка познат- аромат, който никога нямаше да забравя. Беше тиха и спокойна нощ, но кошмарът, който не даваше мира на душата ми, ме събуди. Осъзнавайки, че си бях в така топлият и уютен дом, сякаш голяма част от напрежението се откърти, като тежък камък, претискащ болезнено съзнанието ми. Точно това започна да дава признаци на живот в мен. Наистина съвсем леки, но и това беше нещо след целият този ад, стоварил ми се незнайно от къде и защо. Сън, който може би предупреждаваше за нещо зловещо.
-----------------------------------------------------------------
Бях Обградена от пламъци и души на хора, които изгаряха в него, а небето- черно и раздиращо се от светкавици. Миризмата на изгоряла плът ме задушаваше, кърваво море, което искаше да убие всяка надежда за спасение. Същества и сенки се очертаваха в проблясъците на мълниите и сякаш ме търсеха. Четях в тях желанието да разкъсат парчета от чистата ми и невинна душа. Това смразяваше всички ми сетива... Внезапно силен гръм привлече вниманието ми, а от небесата се спусна лъч светлина- помислих си, че е надежда за свобода. Но уви, не беше така. Когато вдигнах високо глава видях, че падаще дракон надолу. Зловещ и облян в кръв, с разяждаща се плът. Очите му ме търсеха и щом погледите ни се срещнаха, все едно виждах нещо до болка познато. Тогава усетих как сърцата ни се сляха в едно и болката му стана моя. Почувствах как поема запоследно дъх и разбрах, че се ражда някакво зло. Зърнах жена, а може би демон с човешко лице, жадуваща за сила нечовешка, от дълбините на ада. Тя прободе с огнен меч драконовото сърце, но сякаш убиваше и мен. Исках нещо да направя, но какво ли беше то. Самата аз не можех да мръдна и всяка една част от тялото ме болеше. Усещах рани да изяждат съществуването ми. Чувствах как гниех отвътре и всяка една моя клетка умираше, бавно и мъчително. Виждах рани по тялото си, но кръв от тях не течеше. Жената- демон желаеше и търсеше мъст, но това сякаш не й доставяше удоволствие, а искаше още и още. Господарката на мрака не желаеше да вижда дори и капка надежда, нито лъч светлина за спасението ми. Тогава ме видя с очи черни, като смъртта и през кървави сълзи извика. " Хирошима".
----------------------------------------------------------------------------------------------
Събудих се в студена пот и в сълзи обляна. Не можех да затворя очи и нещо вътре в мен усещаше, че нощта щешр да е по- различна от досега. Нощ, която щеше да скове от студ сърцето ми, немощ, която щеше да изпълни животът ми и мощ, която щеше да се заражда от отмъщението. Опитах да се успокоя, но споменът за кошмара се присмиваше в лицето ми. Какво ли беше това чувство на безпомощност в самата мен? Излюзия ли беше това или истина злочеста? Въпросите изкачаха в главата ми, а болката в сърцето не спираше. Разбрах, че нещо скъпо за мен си отиваше. Стиснах юмруци силно и прехапах алените си устни. Бях сигурна, че можех да се справя с това. Бявно легнах в мекото си легло, стиснах възглавницата и през сълзи извиках силно.
- Стига толкова, проклета да си жена- демон.- но викът ми беше заглушен от ужасяващи писъци, молещи за помощ. Стенанията бяха навсякъде около мен, тогава се запитах, дали все още не сънувах. Осъзнах всичко едва, когато чух безпомощния вик на майка си. Вик, който беше възроден от страх и болка, а писъците й се вмъкваха в съзнанието ми. Усещах тревога в сърцето си, но не за самата мен, а за родителите ми. Не можех да понеса смразяващите мисли, които нахлуваха в главата ми и все едно разказваха какво се случваше на долният етаж. Моментално скочих от леглото и изтичах от стаята, която си мислех, че е моята закрила. Засилих се по стъпалата с босите си крачета и се озовах пред стаята на родителите си. Писъците на хората отвън не спираха и смразяваха от ужас кръвтта ми. Имаше само една разлика- вече не чувах гласът на майка си. С трепереща ръка се усмилих да отворя вратата. Пред мен се разкри картина на страх и усъзнах, че съзнанието ми, те първа, щеше да започне да си играе с мен. Огънят унищожаваше всичко, което обичах и виждах сенки да се хранят от телата на родителите ми. Изведнъж смехът на жената- демон се разнесе из стаята и сякаш притискаше въздуха в дробовете ми. О, колко мразех присмехът й. Та, той беше отнел всичко и от безсилие се свлякох на земята. Краката ми трепереха и не ми се подчиняваха, повече не бях господарка на тялото си. Навлезе сила в мен, незнайно от къде и се нахвърлих върху ледената жена. Тогава за първи път чух името й.
- Внимавай, Лилит.- извика един от слугите й. Тя ме хвана със студените си и силни ръце, а аз удрях с юмруци по гърдите й с ненавист и същевременно с безсилие. С едно леко поклащане на ръката си ме изтласка и запрати в стената. Чувствах как всяка една част от тялото ми беше счупена на хиляди парчета. Струйка кръв се разнесе по лицето ми и малки капки западаха по окървавената земя. Тогава демонът с огнените коси, застана пред мен, бавно се наведе и Облиза с език кръвтта, която се стичаше от лицето ми. " Идвам при вас мамо и татко" казах си аз на ум. Но беше спасение, което нямаше да заслужа. Внезапно Лилит залитна към пода, за мое учудване.
- Хванете я!- изсъска със злобен глас дяволът, приличащ на човек. Опитах се да избягам, но не можех, защото всичко ме болеше, а червената ми кръв не усещах във вените си. Картините започнаха да се замъгляват, а клепачите да се затварят. Въздухът в гърдите ми излизаше бързо, а биенето на сърцето ми се заглушаваше. Изгубих съзнание и полетях към мрака. За миг живота ми беше изчезнал, може би бях виновна, че бях безсилна. В клетва се зарекох тогава.
- Кръвта ти ще лея в безпощада, моето падение ще бъде след твоето погребение. Дори да трябва да заплатя с моята душа- счупена и болна, на кого му е нужна тя, показваща единствено слабостта да си човек. В очите ти ще гледам, докато не угасне и последният ти пламък, а каменното ти сърце ще е моят трофей. Тогава ще заглуша, мила майчице, виковете ти.

Събудих се, но не смеех да отворя очи след всичко, което бях преживяла. Изведнъж думите на баща ми изникнаха в съзнанието ми. "Скъпа моя Шима, дете мое. Животът е твърде кратък, за да се страхуваш от него. Винаги помни, че ние с майка ти ще сме твоята сила." Отваряйки очи, ужасът ме обзеше и се разпространяваше, като вирус из цялото ми тяло. Бях свидетел на смразяваща гледка. Бях на място, което на никого не пожелавах- стените бяха обляни в кръв, а плъховете се хранеха с ралагащата се плът. Надигнах се със сетни сили, за да избягам от този ад, но когато направих няколко плахи крачки напред, нещо ме върна към стената. Едва тогава забелязах тежките, вплитащи се вериги по ръцете и краката ми. Те се впиваха в китките и глезените ми. Причиняваха режеща болка в тялото ми, може би от стреса не бях я усетила. Свлякох за пореден път треперещото си тяло върху студеният камък, по който имаше следи от засъхнала кръв и зачаках участа, която беше ми предначертала Лилит. Искаше ми се да отправя зов за помощ, но нито знаех къде съм, нито какво щеше да се случи с мен, но сигурна бях, че нямаше кой да отговори на молитвата ми.