Къщата на Изуна

Изуна се опули. Ако казаното от А беше вярно, значи брат му лъжеше, а това... също не можеше да е вярно. Не и за Изуна. Той приседна на земята със свити крака, замислен. "Тайно убежище? Дали..?" Но повече го притесняваше идеята на А, че Мадара иска очите му. Защо би искал това? Стисна коляното си за кратко. Беше толкова млад, а сега като че ли всичко зависеше от него.
-Добре... Ще дойда. - Изуна му кимна, след което се изправи и отиде да изпрати райкагето.
Още не можеше да вярва на А. Вече нямаше на кой да се довери изцяло, но нищо не пречеше да се срещнат утре.

Сакура стигна до дома на Изуна и почука. Зачака да и отворят.

Без да знае и без да иска беше тооолкова, тооолкова хубава.

Изуна като чу почукването си помисли, че това е пак А, че нещо е забравил, а като отвори - що да види - Сакура. Той се опули леко и изчерви, но в следващият момент си спомни, че днес беше вечерята. Как можеше да забрави тъй бързо? Той си пое дълбока въздишка.
-Са-сакура-чан... добре дошла... влизай...
Все още беше изпълнен с мисли от посещението на А и какво става с Обито и се чудеше как ли щеше да се съсредоточи върху самата вечеря - сякаш всичко щеше да се окаже провал накрая! Но той трябваше да й каже за Обито. Макар че му се струваше малко неучтиво да започне веднага с това. Той преглътна и я въведе навътре в къщата.
-М-много си хубава днес, Сакура-чан... - опита се да завърже разговор, но след това млъкна.
След малко майка му се появи и подкани и двама им да дойдат в кухнята при приятно ухаещите гозби.

Сакура влезе в гостоприемния дом като се стараеше да не се оглежда прекалено очевидно. Някак се беше случило така, че всичко свързано с този Учиха и беше станало любопитно. Питаше се в каква обстановка живее, как ли се държи пред майка си, какво прави, когато е сам и дали винаги накъсва думите , когато говори, както прави това пред Сакура. Домът, без да е нещо специално, наистина излъчваше гостоприемство, може би дори само заради това, че се стопанисваше от някой по-възрастен. Беше особена тръпка за Сакура...Да живееш с майка си, да имаш грижата и любовта и...Самата тя толкова отдавна живееше сама...
Сакура много почтително поздрави майката на Изуна и я последва към посочената маса, където щяха да вечерят. Настаниха се, докато тя се опитваше да познае какви са ястията, които ухаят така приятно. Все още не беше гладна и се вълнуваше от гостуването, но не можеше да отрече, че рецепторите и бяха заинтригувани от букета миризми, които се разнасяха.
Сакура вдигна поглед към Изуна. Той изглеждаше някак ...не точно смутен, не притеснен, нито замислен - по-скоро от всичко това по-малко и сякаш се опитваше да насочи вниманието си към настоящия момент и да присъства на вечерята, която самия той беше предложил.
като разменяше любезни общи думи със Сакура и сервираше още ястия майката на Изуна каза:
-Другият гост защо не остана на вечеря имаме достатъчно храна?
-Друг гост ли?-оживено възкликна Сакура- Да не би Обито да е бил тук? Къде отиде?

-Н-не... А-сама.. имаше работа... - смотлеви Изуна и въздъхна.
-О не ми казвай, че ти си го изгонил! - майката на Изуна възкликна, но в шеговит характер.
-Стига де, каа-сан. - Изу измрънка разпалено - Не е това! Той сам реши да си тръгне.
-Е, дано не е готвенето ми поне - тя отново се разкикоти и седна на масата, тъй като вече всичко беше сервирано.
Майката на Изуна започва да разпитва Сакура някакви общи въпроси, да се запознае с нея, да види какъв тип човек е. В същото време Изуна загледа храната си замислено и някак тъжно. "Колко съм себеичен... мисля единствено за себе си, а имам да потърся Обито... имам работа с А... А и ний-сан... Не мога да си стоя просто така и да се наслаждавам на вечери!" Изуна сви юмруци и тропна леко по масата.
-Какво има, мили? - майка му го погледна грижовно.
-Аз... трябва да върва! - рече той припряно.
-И ще оставиш прекрасното момиче само?
-Тя е с теб, каа-сан. А и имам неотложна работа...
Изуна бързо стана и се понесе като вихър. Нещо определено ставаше. Майка му въздъхна.
-Извини го, мила... откакто навлезе в пубертета не мога да го позная... А беше такова мило и грижовно дете, също като брат си преди... - погледът й се изпълни с болка - Надявам се поне Изуна да не поеме по пътя му...
Тя продължи да се храни с уморен поглед.

Именно този майчин поглед, в който имаше грижа, болка, доброта, ласка, а и все пак някакъв весел искрец, попречи на Сакура да се подразни от внезапната и съвсем лишена от логика постъпка на Изуна.
Сакура остана. Бавно похапваше от всичко, което и бе поднесено и слушаше разказите на домакинята за детските години на синовете и. Тя избягваше да разказва за по-скорошни времена, а се връщаше към дните, в които Изуна е бил съвсем малък и брат му си е играел и грижел за него. От всичко Сакура разбра, че жената обича децата си много силно, и също така силно се страхува да не изгуби и Изуна...по какъвто и да е начин.
След няколко тежки мига, в които разговорът беше стнал прекалено съкровен, Сакура пое дъх и като сложи ведрата си усмивка заразпитва майката на Изу за рецептите на ястията, които беше поднесла. Двете навлезнаха в дебрите на добрата кухня и разговорът скоро се превърна в оживено, приятно бъбрене, съвсем по женски. Когато накрая изпращаше гостенката до вратата, майката на Изуна с искрено топло чувство и каза:
-Още веднъж те моля да извиниш щурото ми момче, кой знае какво го прихвана, но пък ние двете си прекарахме добре, нали?
Сакура от сърце благодари за гостоприемството, увери, че и за нея е било така приятно и като обеща да се отбие пак, за да донесе една специална подправка, която имаше от страната на билките и за която беше станало дума на масата, си тръгна мило усмихната към добрата жена на прага!

Дейдара почука на вратата.След като никои не отвори тои отвори врата и видя че няма никои.Дейдара написа една белешна на Изуна в която пишеше:
- Изуна Хокаге-сама каза че траябва да се явиш при него.-Трябва до 10минути да си там.
След тези думи тои я остави на масата му,затвори врата и изчезна.

Изуна се прибра и видя бележката на вратата. Опули се, защото беше от хокагето и той го викаше.
-Та това е на два дена! - възкликна Изуна разтревожен.
Той влезе обратно вкъщи и си направи сандвичи за бързо ядене. А майка му май че спеше. Той и остави бележка да не се притеснява за него, а после излезе забързан към двореца на хокагето.

Изуна се върна и завари майка си будна, тя беше прочела бележката му.
-Как си миличък? - посрещна го с топли ласки.
-Добре съм, каа-сан.
-О, но не бива да се претоварваш така с тези тренировки... - майката въздъхна припомняйки си как Мадара по същият начин опъваше нервите й.
"Много си приличат двамат, но се надявам и той да не тръгне по пътя на брат си... О, съпруже, само ако беше жив.."
Изуна отиде в кухнята да си вземе от приготвеното инаризуши.
-Каа-сан, а какво стана после като си тръгнах така внезапно..? Със Сакура, тя... каза ли нещо лошо за мен?
-Не, не изобщо. Поговорихме си. Това момиче е много мило, заслужаваш го. - след това майка му се обърна нанякъде.
-А..? - Изуна премигна.
-О, нищо. Приятна вечеря, мили, аз имам да оправям тук-там.
Изуна повдигна рамене и отиде да се нахрани едно хубаво, а после си легна и заспа. На сутринта като се събуди се отправи към двореца да види дали не се е събрала някоя и друга мисия за него в дните му на отсъствие. Все пак сега беше чуунин и със сигурност старейшините щяха да искат неговите услуги и сили.

Изуна пристигна всъщи си посред нощ. Майка му спеше, а той се опита да бъде най-безшумен. Първо отиде горе в стаята си и започна да пакетира нещата си в една раница. Сложи свитъка, който беше откраднал от бандитите вътре, мехлемите от райкагето, свитъка с Кинеко в него, важни книги, които щяха да му помогнат за тренировките, дрехи, аптечка и други необходими неща. После облече Учиха наметалото, останало от брат му и с което бе по време на войната и което му бе донесло срам и гордост. Слезе долу в кухнята и приготви храна за из път. Направи достатъчно, че да му стигне за една седмица, както и вода. Запъти се към входната врата, но се спря. Имаше толкова много спомени свързани със своят дом, че сега не му се щеше да ги загърби. Но като истински Учиха, трябваше да следва този път сам. "Сакура-чан, Обито-сан... не искам да бъдете повече наранени от моито постъпки... Забравете ме... А за да няма съмнение райкагето, че сте ми съучастници..." Той смъкна пръстенът си от Обито и го остави на масата. "...така няма да има съмнения." След това младият Учиха излезе...

Вървях оздравял по улицата с ръце на тила към къщата на Изу,може би щяхме да потренираме или да ме черпи рамен,дани да успеех да го хвана в тях той рядк осе спираше на едно място..Усмихнах се и почуках на вратата,но никой не отвори ,почуках пак след секунда вратата бавно се отвори беше майката на Изу..
-Ъм съжалявам че ви безпокоя Изу в къщи ли си е...?-Жената имаше тъжно лице сякаш нещо нещасно се беше случило..
-Обито..Изу..вече го няма..-Промълви жената и се разтрепери...
-Какво..как така Изу го няма,да не на мисия или...
-НЕ той си замина и няма да се върне,знаех си че ще тръгне по стъпките на брат си трябваше да го вразумя...-Жената се разплака и закри лицето си..
Аз стоях с ококорени трептящи очи...Изу е заминал? Какво трябваше да означава това?...
-Това не е възможно,не е ли оставил бележка,може да се върне..-Защо му беше да си тръгва точно когато разработвахме планът си...
-Да той остави само този пръстен..-Тя го подаде и го пусна в ръката ми...
Отворих шепата си и погледнах,беше пръстенът който му бях подарил,явно беше истина той има намерение да не се върне...Не можех да го повярвам пак се чувствах сам,ръката ми се отхлаби и пръстенът падна на земята сякаш чух само този звук на удара от пръстена в земята точно това се случваше и в мен....
-Аз...аз..съжалявам..-Казах на жената взех пръстенът от земята и тръгнах да бягам в неопределена посока...

Сакура отиде до къщата на Изуна. Парата на Горещите извори, който бяха в непосредствена близост образуваше голям бял облак виещ се над земята. При друго положение това би привлякло вниманието на момичето. Но не и сега. Сакура потропа на вратата. Не веднага, се чу, че нечии стъпки се приближават, но без да бързат. Сякаш човекът, който щеше да отвори нямаше кого да очаква, освен случаен посетител. Вратата се отвори и на прага се показа госпожа Катачи Учиха- майката на Изуна...и на...Мадара Учиха. В угасналите очи на по-възрастната жена нещо трепна, като видя момичето. Двете се гледаха мълчаливо известно време, после Сакура се поклони почтително, а домакинята отстъпи назад и с жест покани посетителката да влезе. Преминаха през китното дворче, в което пееше мелодично чучура с бистра вода.
Влезнаха вътре и Сакура за миг затвори очи. Обикновената подредба, спретната и чиста, както във вечерта, когато беше дошла по покана на Изуна на вечеря...А после той бе нелогично изчезнал без дори да яде. Как може Сакура да е била толкова сляпа, толкова глупава...Не видя, не разбра, че нещата вече бяха започнали да се случват...Изуна вече беше тръгнал да бяга... от дома си, от приятелите, от Сакура...
Сакура седна край масата на един стол, а майката на Изуна донесе две чаши чай.
Седна и тя. Мълчаха. Сакура я поглеждаше само за миг и пак отместваше поглед.
-Казват, че над клана ни тегне проклятие...-жената говореше бавно и тихо.-Никога не съм го вярвала истински. За нашата земя проклятията са нещо обичайно, те са в традицията ни, фолклор...Учиха са големи войни, смели, дръзновени, влече ги да са лидери...Но ето първо си отиде съпругът ми, после...единият ми син...и сега...другият... Малкият ми Изуна, толкова мил и грижовен, доскоро просто мойто малко момче...Ала никой не предполага, че жените Учиха сме не по-малко смели от тях. Посрещаме каквото дойде от съдбата, понасяме го и търпим. За това понякога се иска повече сила и смелост, отколкото за която и да е битка.
Сакура погледна лицето на майката и видя, че то е сухо. Нямаше сълзи, може би жената ги беше изплакала, а може би точно за това говореше в момента.
Времето минаваше. Чаят изстиваше. Сакура нямаше какво каже. Двете просто постояха заедно. Накрая Сакура стана. Поклони се и се отправи към вратата. Тогава госпожа Катачи я спря, като улови с кратко трескаво движение ръката и:
-Ти го видя, нали? Как беше той? Как изглеждаше? Добре ли е?
Сакура и отвърна с леко стискане на пръстите:
-Той, той изглеждаше добре. Дързък и решен да направи каквото е намислил.Иии...може би някак си по-суров, пораснал. Той е...силен.
Гласът на Сакура заглъхна. Майка му само кимна и я изпрати до пътя.
-Благодаря ти, че дойде да ме видиш.- каза и на раздяла и за първи път гласът и прозвуча по-живо и топло.
-Може би и Обито ще дойде.- каза Сакура-когато се осмели.
След това двете се разделиха.