Болницата!

Минато се появи внезапно с Темари на ръце.Когато медицинските нинджи ги видяха се погрижиха за раненото момиче.След 15 минути лекарят излезна и каза:
-Не се притеснявайте.Малко се е ожулила.Ние я излекувахме.Трябва да остане поне 1час в болницата.Може да я посетите.
Хокагето влезна в стаята и каза:
-Съжалявам за всичко.Добре ли си?

Темари бавно се изправи, за да се уверят всички че е добре.Вече трябваше да тръгва.Заедно с Минато излезнаха от болницата и тя се запъти към портите на Коноха..

Ханаби дойде тук заедно със Ино.След тази битка Ино имаше засегнати 32 чакра точки а Ханаби 23.

Учудващо!Два три знака и мед нинджите започнаха да възстановяват точките.Ханаби го виждаше със бякуган

Леле!Тези нинджи възстановяваха телата им много бързо.
-Трябва да останете тук още 30-4- мин. за да ви оправим напълно

Ми добре няма.Ха-ха.Не безплатно е.Ханаби се сбогува с Ино и си тръгна

И да не забравя-ето ти 4 руо-почерпи се

Ха-ха

На Ханаби бе препорйчано да не се бие така през следващите 3 дни

Ханаби се събуди тук. Лекарите и казаха че при битката в мафиота той е вкарал отрова в тялото и.
-Неутрализирахме я!
-Довиждане

Саске отвори очи огледа се наоколо и разбра, че е в болницата. Чувстваше се добре, за това реши да стане от леглото. Той видя бележката от Конан и се запъти към акадски.

Саске влезе в болницата и повика лекар за Ханаби. Лекарят каза, че ще се погрижи за нея и Саске си тръгна.

Ханаби се събуди тук.
След като се оправи излезе.

Райкагето изпитваше силно главоболие.... видя лекаря, след това тавана и цялата стая... затвори си очите... видя Котозидо..... видя семейството му. Отново го заболя главата... след това и рамото.... видя Ороми... видя аматерасу, тогава си спомни, че аматерасуто почти докосна ръката му, топлината му го изгори. След това видя Пейн, видя Коноха разрушена... след това отново Котозидо.... той гореше от аматерасу..... ВОЙНАТА- провикна се нещо в главата му. В същия момент А скочи от леглото и се опомни. Беше изпаднал в безсъзнание, сети се, че беше тичал от селото скрито в дъжда до тук. След това се сети, че генджутсото го беше довършило. Анбу нинджите бяха влезли в съзнанието му и това не му се отрази добре. Чувстваше, че може да стане от леглото. Изправи се, сложи си протекторите и наметалото, несвали превръзката от рамото си, след това тръгна към двореца. Лекарите се опитаха да го спрат
- Не можете да напуснете болницата господине- заговори доктора.
- Това въобще не ме интересува, днес в ръцете ми умря приятел, съдбата на селото и много животи са сега на раменете ми, те са по-ценни от мен, сега ми направете път. Трябва да говоря с Хокагето- след тези думи Райкагето се отправи към двореца

Когато Изуна се събуди, той вече бе в болницата. Усети превръзките на главата и по тялото си и сложи ръце на челото си, разтърквайки очите си. Беше в болнично облекло. Погледна настрани и видя отвореният прозорец, на който бяха накацали птички. Беше спокойно. Дали войната не бе свършила? Той се размърда леко и се поизправи в седнало положение в кревата. Раните му бяха добре излекувани и не усещаше болки за умиране, само нещо като лека мускулна треска, което не му пречеше да движи крайниците си. Премигна на парцали и се загледа в чуруликащите птички. Дали цялата война не беше просто сън? Тръсна леко глава, но не успя да си представи как толкова ясни и чувствени действия можеха да са сън. Той притвори очи и го заляха хиляди въпроси, на които май че никой не можеше да отговори, тъй като беше сам в стаята - какво се беше случило с Обито? Оромо и Итачи бяха ли си платили? Как са хокагето и А? И къде се дяна медик нинджата, която го беше спасила?

И Сакура беше в болницата. В кабинета на главния лекар Ика Хокусай. Той беше симпатичен мъж, доста силен физически и в медицинския отряд беше свършил доста работа без това особено да му се отрази. Поне не външно. Изглеждаше така сякаш е тонизиран от току-що приключила тренировка. В очите му светеше усмивка и Сакура беше забелязала, че тя много помага на пациентите му, когато той е с тях.
-Е,- рече Сакура- вече не сте мой подчинен. Медицинската дивизия се лиши от нас двамата...
-Беше удоволствие да работя с Вас, Сакура-сама. Не това, че имаше работа- усмихна се той- а че Ви наблюдавах, колко самоотвержено и всеотдайно работите.
-Искате да кажете, че влагах повече емоции, отколкото се изисква при нашата "работа"...
-Нее, исках да кажа това, което казах. А колкото до емоциите...забелязах, че много дълбоко преживявате всичко, но...Вие сте млада, за първи път участвате в такава сериозна задача, така че е нормално. Работата Ви беше ефективна, което е най-важното.

Сакура неубедено въздъхна.
-Даа, дотолкова, че се изкарах извън строя и сега не съм на полето, където има още наши хора и все още се бият.
Веселите очи продължаваха да и изпращат усмивки:
-Но благодарение на Вас, младият Учиха Изуна е жив, а и много други хора, разбира се...Хайде, Вие самата имате нужда от голяма почивка. Мисля, че тук има достатъчно персонал, който да се грижи за възстановяващите се, а заместника Ви ще се справи в девизията. Най-добре вървете у дома. Да се надяваме, че в най-бликзо време всички ще могат да се приберат.
Сакура остана още малко при Ика Хокусай, настоя той лично да се грижи за Обито Учиха и като се сбогува засега, напусна кабинета.

Сакура напусна кабинета, но не и болницата. Да се прибере вкъщи за нея беше нещо много желано, но абсолютно невъзможно. На бойното поле нещата не бяха напълно приключили и макар да не можеше да се върне там, Сакура трябваше да разбере какво се случва. А освен това в болницата бяха Неджи, Обито и ...Учиха Изуна.
Сакура тръгна по един болничен коридор.

Изуна не можеше просто така търпеливо да стои и да си чака в стаята някой да дойде да го оправя. Трябваше да научи за ставащото и то още сега. За това внимателно се изправи и стъпи на босите си крачка. Забеляза, от часовника закачен за стената, че беше около 10:30 сутринта. После се отправи към вратата стъпвайки леко. Първоначално му се позави свят, но успя да се задържи. Открехна вратата и се огледа - не видя никой наоколо и излезе. Пое по един коридор и се оглеждаше.

Отворих очи,и якрка светлина от прозореца сякаш искаше да ме заслепи,главата ми туптеше..Аз се изправих в седнало положение и се огледах...Бях в болницата,кракът ми беше привързан а на масичката до мен едно хапче заглава и една чаша вода..Аз го изгълтах..И се хванах за главата...КАкво беше станало,знаеш че бях изгубил всикчата си чакара и припаднах от натоварването...Чудех се дали войната е приключила едни птички се опитваха да ме дразнят като чуроликаха точно на прозореца ми...Исках да знам дали Изуна е добре,какво стана с сакура,оромо, каде са всички..Започнах да се яяувствам самотен,не знаех какво да правя просто лежах и мислех....Последното което помнях беше как Оромо идва към мен друго не ми идваше..Сега стаях и чаках да ми мине главата..

Сакура вървеше. Хората от медицинските екипи, който срещна само тихо я поздравяваха, защото всеки гледаше да си върши работата дискретно и ефективно. Все още евакуираните жители на Коноха не се бяха върнали по къщите си и в болницата почти нямаше външни посетители. Там където вратите на стаите бяха отворени се виждаше, че денят навън е слънчев и светъл, ден, като за победа. Иначе коридорът беше тих и сумрачен. В която и стая да влезеше Сакура нямаше да се обърка. Всички, които лежаха на леглата вътре бяха от нейното село, бяха от нейните хора. Повечето познаваше по име, някои много отблизо и от години, някои само по лице, а някои беше върнала към живота самата тя...
Срещу нея се зададе висока, слаба фигура, на човек с неуверена походка. Като я доближи Сакура видя бледото, изострено лице на Изуна Учиха.
-Здравей.- тихо каза тя. И зачака.
Той се спря съвсем леко олюлявайки се и я погледна. Погледът му, втренчено се прикова към лицето и.
"Значи това бяха зелените очи над мен, в онзи момент"-помисли си той-"В онзи момент, когато смъртта изглеждаше толкова неизбежно близка и студена." От оня страшен и странен миг в съзнанието му бяха запечатани няколко неща и едно от тях беше топлината, топлина, която усещаше съвсем наблизо до себе си и която го привличаше към живота. Тя самата беше живот. тя идваше от това момиче.
-Сакура.- каза леко приглушено и хипливо той.
Тя кимна и се усмихна някак плахо. Кратката усмивка освети за миг лицето и такова, каквто беше всъщност- младо, мило и хубаво. По време на войната чертите и бяха приели твърдо и строго изражение, което я караше да изглежда по-възрастна и някак зряла.
А сега сякаш трепереше...
-А ти защо си станал?- смутено попита тя и това пролича от непривичния жест, с който оправи един розов кичур спуснал се пред лицето и.- трябва още време да възстановиш силите си.

Изуна продължаваше да върви неуверено по коридорите. Като че ли всички се бяха изпарили нанякъде. Дали Коноха не се бе превърнала в призрачен град и той е единственият жив тук? Какво по дяволите беше станало? Спря се на място за миг, защото чу чужди стъпки... Някой се приближаваше, изглежда глупостите за призрачният град си оставаха просто измишльотини. Той погледна напред и видя розова коса, зелени очи и меко лице със сладникъв, някак жив цвят. Това беше Сакура. Тя сама го беше забелязала и се приближи към него като го поздрави. Изуна като че ли си глътна езика. За момент искаше да я пита какво става, но в следващия, сякаш беше забравил всичко.
-А-аз... ами... аз... з-здравей... - измънкоти някак неразбираемо.
От страни изглеждаше нелепо, че говори по този начин, което го накара да се изчерви, но начина, по който Сакура го гледаше и очакваше всеки момент тя да избухне в сълзлив смях, макар и да не го направи, го накара да разтръска глава и успя да си я пита:
-Б-битката... Обито... добре ли е..? - прехапа устна, защото не беше сигурен в отговора. Но от всичко, той най-много искаше приятелят му да е наред.