Болницата!

-Обито ще се оправи.- побърза да каже Сакура, защото правилно разчете голямото значение, което това имаше за него.- Не се тревожи.- закима тя, макар че самата все още не беше съвсем сигурна какво е положението.- Искаш ли да те отведа при него...ще можеш ли...?
Какво и ставаше- ядоса се мислено тя. Притесняваше се, като дете за първи ден на училище. Защо говореше с треперещ глас сега в този пуст коридор, докато стояха един срещу друг само двамата. Та допреди часове мъкнеше ранени с разкъсани гърди и изгорени лица, чуваше стонове, които изправяха косите.

Изуна се залюля по-силно опитвайки се тръгне с нея и тя бързо присегна с две ръце да го подкрепи.

"Ето пак тази топлина"-той направи усилие, напрегна тялото и волята си, проговори: "Да, моля те, непременно трябва да видя Обито".

Той не попита повече за битката. Вървеше колкото може по-твърдо до Сакура, без да му се получава напълно. Интересуваше го на първо място приятеля му. Щом му казаха, че ще го види след малко, другото можеше да почака. Стигнаха до стаята, в която им посочиха, че е Обито Учиха. Изуна се изпъна със зле прикрит стон и устремно отвори вратата.
Отвътре Обито лежеше на висока бяла възглавница, от която с вик се надигна като ги видя:
-Изуна!
-Обито!

Сакура седеше назад и с топла влага в погледа ги гледаше.

Топла вълна обля Изуна, след като Сакура го увери, че приятелят му е добре. Сега повече от всичко искаше да го види, за това кимна на въпроса на Сакура. Той тръгна към нея, но главата му се залюля и се препъна леко. Нежните ръце на Сакура го поеха като подкрепата, от която се нуждаеше и той премигна леко като я погледна.
-Б-благодаря... ти... -- постоя така леко загледан в нея. Това някак го развълнува, но сега той трябваше да се види с Обито - Д-да... моля те, заведи ме при него... трябва да го видя. - рече й отмаляло.
Момичето му помогна и двамата се отправиха натам. Изуна сметна, че ще е добре да не пита повече за сега. Първо на първо, още имаше главозамайване и ставането от болничното легло май че беше влошило нещата. Въпреки това, желанието му да види Оби беше по-силно от всяка пречка. Стигнаха до стаята и влезоха. Изуна замръзна на място щом погледа му се срещна с този на Оби. Двамата стояха и се гледаха така за кратко, след това той се отдели от Сакура, напълно забравил за болките и прегърна старият си приятел:
-Обито!! Ти си добре! - не може да се опише с прости думи чувствата на Изуна да види, че на най-добрият му пирятел му няма нищо, той беше жив и това единствено бе от значение. - О, боже, толкова се радвам...
Както го прегръщаше така изведнъж в ума му влетяха думите на Оромо за мангекьото. Едва ли някога щеше да може да се изправи срещу брат си ако нямаше силата на това окулярно джутсу. 50 повалени човека само от черни огньове... това наистина беше нещо. Но цената за всичко това, беше немислима. Някак с уплаха в сърцето, Изуна изблъска Обито назад от себе си и пристъпи крачка назад. Разтрепера се целият и погледна ръцете си - те също се клатеха като от нищото. Погледът му се замъгли, той задиша някак тежко. Беше на път да припадне...
-А-ах... хаах... - вдиша и издиша той неравномерно.

Почти бях умрял от скука,и се бях втренчих в птичките на прозореца секяш се опитвах да ги изгоня...Тогава вратата изкурца и Сакура и изу влязоха..
-Сакура
-Изуна-възкликнах с радост...
-Толкова се радвам да ви видя..-Казах а Изу дойде и ме прегърна..Тогава на ИЗу му стана нещо той се отблъсна и сякаш щеше да припадне..
-Изу..Какво има..-Казах и станох от леглото а Сакура го хвана с две ръце...
-Защо не седнеш..-Изу седна на леглото...-Изу кажи какво става явно е че нещо те мъчи да не би нещо да е станало на бойното поле....-Сакура се смръщи за момент и седна до Изу...
Толкова се зарадвах като ги видях,че са добре сега исках да знам какво беше станало с Оромо и войната,сякаш бях изолиран исках да разбера..Изу не изглеждаше особено добре..Аз се подпрях на прозореца и заслушах...

-Оромо сега е в ръцете на А.- заразказва полека Сакура, като хвърляше колебливи погледи към Изуна и обмисляйки някаква мисъл, която и се беше зародила в момента. Нас тримата ни доведоха тук, защото ти и Изуна бяхте критични, а аз напълно изтощена. Последните слухове са, че всичко върви към своя край, но още нищо не е потвърдено и въобще...сега е време да проявим търпение и малко самообладание. Важното е, че ти и Изуна сте добре и струва ми се вън от всякаква опастност. Аз трябва да потърся Неджи, защото чух противоречиви слухове за състоянието му и искам с очите си да видя как е. Пък и вие двамата ще можете да си поговорите насаме. В най-скоро време предполагам, че ще получим вести от Минато. Би трябвало. Ще имам грижата всяка информация да ви бъде съобщена веднага.
Сакура кимна с неособено сполучлив опит за насърчителна усмивка, махна с ръка и излезе.

Изуна приседна на леглото със замаяна глава и разтърка челото си.
-Не... нищо ми няма...
След това двамата с Обито заслушаха розовокосият медик. Значи А се биеше с Оромо вмомента... Войната още не беше привършила и нямаше особени вести от другите части на бойното поле. Изуна обмисли ставащото, но и много други неща го притесняваха. Как щяха да се обръщат хората към него сега щом разберат, че заради него са погинали 50-има умели война от дивизия 2? Дали да смята, че битката му с Райга, Оромо и унищожаването на арбалетите ще му донесе медал или ще бъде вкаран в затвора заради по-горното обвинение и подозрения, че може да е бил привлечен към Акатски? Дали да каже на Обито за мангекьото и разговора с мисинг-нинът, срещата с Итачи..? Реши, че по-добре не. Щеше да е за доброто на всички да запази за себе си своите планове. Сега трябваше да се възстанови, да излезе от тук и да поднови тренировките си, но не и преди войната да е приключила. Изуна знаеше, че Оромо може да крие нещо под ръкава си и учителят му да е в опасност, независимо от силата му.
С излизането на Сакура, Учихата се подпря на леглото и почти полегна. Притвори очи морно, защото усети отново напиращи болки в главата. Сега беше сам в стаята с Обито. Той хвърли поглед на приятелят си, който беше мълчалив, после към пръстенът си, но установи, че го няма - може би лекарите го бяха прибрали с останалите му неща. Пое си дъх и попита Обито:
-Е..? Какво стана след като паднах прободен от Оромо..? Сам ли го нападна, Оби..?

Друга стая в болницата. Легло с друг пациент. Медицинска сестра се суети около него. На стол до леглото е приседнала отново Сакура. Сестрата казва:
-Съжалявам, че не ви оставям насаме, но пациетът все още е под интензивно наблюдение и такива са разпорежданията на лекарите.
Сакура кимва:
-Няма проблеми, не е необходимо. Важното е, че голямата опастност за живота му е отминала.
Нейното лице вече е доста ведро и спокойно. Още един от хората, за които се вълнуваше е оцелял.
Той обаче, освен изтормозения си вид, гледа някак смръщено, едва ли не сърдито.
-Ама съвсем нищо ли не знаеш?- пита за пореден път той.
-Нищо със сигурност Неджи,-отговаря Сакура, защото болният е именно Неджи Хюга.- Скоро ще разберем, още малко търпение. Най-важното е да се оправяш.
-Ама поне за Ино нещо, за Ино?- настоява той.
Сакура свъва рамене.
-Нищо не знам.- по лицето и минава сянка. Само да имаше добра вест и за Ино, щеше съвсем да и олекне. Е, нали сама призоваваше за търпение...Добрите вести сигурно вече идваха насам.
Сакура поседя още малко и след още едно обещание да прати непременно актуална информация, остави Неджи на грижите на сестрата.

---

(Така Неджи ако реши да се върне при героя си, ще може, а ако реши да го освободи, все ще може да го "прати" някъде. )

След края на войната, Конан бе исписана от болницата. След огромното количество чакра,
която използва за да унищожи всички вражески нинджи, сега тя беше добре. Нямаше абсолютно
никаква вест, затова как са всички. На път да излезе от болницата, Конан отиде на рецепцията и
попита момичето което беше там, дали може да вземе списъка със хората в болницата, за да го види.
Медицинската сестра и кимна с глава и и го подаде. Конан го прегледа. Всички бяха там и бяха добре,
освен Неджи. Нямаше също и никаква вест за Ино и Куренай.
-Скоро всички ще се видим, надявам се-каза си Конан на ум.
-Благодаря ви-каза тя на момичето
-Няма проблем-отвърна тя.
-Довиждане(май беше ''сайонара'')
След тези думи Конан тръгна към къщата си.-Откога не съм посещавала домът си,каза си тя.
-След това ще потърся останалите.
-Първо ще се отбия до Ичираку за рамен, допълни момичето..

-Ами незнам просто ме обзе ярост и ако можех щях да го убия..-Изуна ме погледна с изненадан поглет..-Да дори успях да активирам Шаринганът си,не мислех за последтствията от действията ми мислех просто да си отмъсто по възможно най жестокия начин..И успях все пак почти го убих и съжалявам че не успях..-КАзах и леко се засмях сякаш на шега...
-Та така става когато някой нарани някой мой близък,дори съм готов на повече..-Чудех се дали да мукажа какво видях в онова ужасяващо генджитсу,но реших че не подходящо...
-Всъщост аз помислих че вече се издъхнал когато пристигнахме,не знам какво щях да правя ако беше станало....Оромо не заслужава нищо повече от това което причинява на другите..Съдистично копеле..Бих казал...-Аз се замислих...Забелязах че пръстенът на Изу го няма..
-Хей какво е станало с пръстенът,да не би при битката да си го изтарвал...

Думите на Обито... да иска отмъщение, да бяха му познати и на Изуна. Той сведе леко глава и притвори очи. Загледа се някак невиждащо. Дали съдбата им беше да се самоизбият и да потънат в отмъщение? Не, не и Обито. Изуна се посмръщи. Да, радваше се, че бе активирал шарингана си, но не и мотива. От друга страна, и Изуна едва ли би издържал на това. Дали не беше по-добре да се отдалечат един от друг? Да не бъдат приятели повече? Той въздъхна. Не изглеждаше на себе си.
-Пръстена... не, не съм го изтървал... незнам къде е... всъщност незнам къде са и останалите ми неща...
В този момент се чу лай и в сатята влетя Кинеко, кучето, което се беше заклело във вярност на Изуна.
-Ах.. Кинеко!
-Изуна-сан, радвам се да те видя. Това сигурно е твой приятел..? - приближи се към Обито и го подуши.
-Ах, да, това е Обито... Обито, това е Кинеко, нинджа куче от Инузука клана... Как ме намери, Кинеко?
-Забравяш, че имам добро обоняние. - отвърна черното куче.
-Ами скрола..?
-Мога и сам да се освобождавам от там. Всъщност, дойдох тук, за да ти върна екипировката. Е, доколкото разбрах оръжията ти са били изпратени вкъщи, но ето ти наметалото и дрехите... както и това. - кучето подаде на Изуна пръстена от Обито.
Изуна го пое, но не си го сложи.
-Да, благодаря, Кинеко...
-Знаеш ли, имам и друга добра новина. Разбрах, че всеки участвал в сражението и показал смелост във войната му е бил вдигнат ранга - поздравления, Изуна, сега си чуунин! - размаха опашка.
Изуна зяпна. Това вече не го беше очаквал. Но какво можеше да значи? Изуна посведе поглед и кимна:
-Да, наистина добра новина... - Изуна пое дрехите си от кучето.
-Нещо има ли..?
-Не... върни се вкъщи по-добре и кажи на каа-сан, че съм добре и скоро се връщам.
-Мм... Добре, както кажеш. - с това Кинеко се врътна и тръгна.
Обито можеше да забележи, че приятелят му не се държеше обичайно. Първо, не постави пръстена веднага, второ живостта в тона му беше изчезнала. Нещо определено му имаше...

След като новият партьор на Изу тръгхна забе;язох че ещо наистина се е променило в него..Нямаше я искрата която подържаше тази усмивка на лицето всъщонт аз не го бях виждал да се усмихне радостно от както започна войната явно наистина се беше случило нещо което го мъчи..
-Изуна знам че има нещо коерто криеш кажи ми виждам че те тормози..-Изу се обърна към мен и наведе поглед,вече бях сигурен че има да ми каже нещо..
-Хайде Изу не мога да гледам как се мъчиш..Ако е нещо наистина толкова важно ти трябва да ми кажеш...-Той започна да си мисли как дами каже...А аз просто се замислих гледах го как върти пръстена из ръцете си....

-Знаеш ли какво, Обито... Всъщност няма нещо особено... Просто, в тази война видях много неща, които не бяха приятни... наложи се да убивам, а това не ми е присъщо... Трябва ми малко почивка вкъщи, да се поободря. - Изуна спря да върти пръстена и си го сложи, след което погледна Обито с насилена усмивка - Знаеш ли какво, после ще те черпя с голяма порция рамен, имам два купона за безплатен рамен и тъкму послучай повишаването ни. Хайде, до после. - младият Учиха се обърна и тръгна към вратата с дрехите си.

Изу си взе нещата и затвори вратата след себе си..Явно наистина нищо не се е случило щом той нем и каза..Коремът ми изкаркори..Ох рамен защо ли ИЗу го спомена в този момент..Коремът ми все повече къркореше исках да изям няколко рамена..ахх рамен можех и песен да измисля за храната...
Поогледах се малко и ми стана скучно чудех се кога ще ми дадът да ям,не можех да стъпвам още на кракът си но мисля че мога поне да си отдида в къщи..Аз седнах завит в леглото и се замислих....

Бях доста отекчен наистина се чувствах по добре когато влезе Ика Хокусай.
Ика беше лекарят който се грижеше за мен през престоя ми,беше дотса вникмателен и разбран лекар...
Той се приближи и ме поздрави..Започна да напопва кракът и да ме пита дали боли...След това свали превръзката..
-Опитай се да стъпиш Обито..-Каза той а аз седнах на леглото и се изправих кракът не ме болеше което значеше че съм добре,раната на рамото ми също беше отдавна зарастнала..Чувствах се като нов...
-Благодаря ти Ика сега мога ли да си ходя..-Попитах радосто като се протегнох и облякох горницата си и си сложих очилата като ги наместих..
-Да Обито вече се напълно излекуван..-Каза той и се усмихна..-Ето ти тези хапчета ако случайно се появят болки в кракът или рамото..-Каза той и ми подаде едни обезболяващи хапчета в едно малко стъклено бурканче..Аз ги прибрах и обух обувките си..
-Е най-после излизам от тук..-Въздъхнах и помахах на Ика а той тръгна на другата страна..
Вървях по коридора и си мислех какви са новините за войната,вече бях добре затова сигурно щях да се върна към тренировките,мисля че вече съм готов и за по сложни техники след като съм чунин..Мислях първо да мина през Ичираку за няколко големи рамене той вина ги се радва да ме види може да го убедя да ме чурпи..Усмихнах се зареден с позитивни мисли и тръгнах натам.... ^^

А отвори очите си, виждаше замъглени бели силуети около себе си. Кои бяха те Райкагето не можа да разбере. Как се беше озовал тук и къде въобще беше той не знаеше. Усещаше само болка в главата и мускулите... Тези неща минаваха на бързо през главата му, след това си спомни за войната, спомни си някои битки, после видя тъмнина, тя сковаваше тялото му, ставаше му все по судено, колкото по навътре влизаше... това не беше тъмнина а ... омраза.
- Отново се започва, подайте ми ....- чуваше А около себе си.- По-бързо.... Какво по дяволите му се е случило....- гласовете се отдалечаваха, а А влизаше все по навътре в спомените си, тъмнината го обгърна.
- Къде съм? Какво се случи? Имали някой тук? Ехо...- провикваше се А, но виждаше само мрак. В далечината проблесна светлина, той се затича, а тя ставаше все по голяма. На Райкагето му изглеждаше като врата.
- Воля, воля... Помни приятелю...- чу се глас от светлината.
- Кой си ти? Къде си?- попита А.
- Аз съм в теб. Аз съм теб. Хахахах- смеха ставаше все по-зловещ и се усилваше, чуваше се навсякъде около неог, като ехо.
- Стига игрички, къде съм?
- Всичко с времето си...- отговори му гласа. Райкагето се огледа за някакви следи. Нещо го докосна , той се обърна и видя силует. Този силует беше много тъмен и някак си празен, той сковаваше тялото му, А изпитваше страх от това нещо, то беше пълно с омраза. Райкагето погледна към главата и видя Мангекюшаринган. Най- различни случки се проявиха около него в тъмнината... Сега си спомни, той имаше важна битка, но не се сещаше с кого...
- Всичко с времето си ...- отговори му сякаш силуета.
- АААААА- Райкагето пропадна в тъмната безна, след това се изкрещя и се събуди в легло. Надигна глава, но веднага се строполи отново на леглото. Главата го болеше ужасно, тялото, мускулите всичко...
- Битка, мрак, омраза, празнота... Това няма смисъл... Къде съм? Ехо?- каза А на висок глас. След около 20сек лекар и медицинска сестра влязоха в стаята му. Това му даде отговор, че вероятно е в болница.
- Ти се събуди, най-накрая... Как се чувстваш?- попита лекаря.
- Като ла*но- изтърси се Райкагето. Къде съм? Какво се случва с мен? Къде бях?
- Както и очаквахме, изглежда не си спомняш нищо... Вероятно изпитваш болка... най-вече в главата... В кома... или по-скоро в сън си от седмица и половина вече. Войната свърши. Изгледжа си имал битка със сериозен опонент. Сакура и още 5 медицински нинджи се погрижиха за теб... Доведоха те тук. Единственото нещо което повтаряш е : студ, тъмнина, омраза... Бълнуваш от седмица и се влошаваш. Още незнаем какво ти е.. Но сега след като си в съзнание може би ще разберем повече. За сега си почивай и .....
- Той е в главата ми... Чувам го- прекъсна го А със спокоен глас.
- Възможно е да чуваш гласове, да ти се гади, да те боли глава и да ти се вие свят.- успокои го доктора.
- Абе ти май не ме слушаш... Той е в мен, незнам кой е обаче мноо яко се еб*ва с мен. - изкрещя се А. След това през главата му започнаха да преминават най-различни сцени, битки, пред него умираха хора, приятели...
- Виждаш ли? Ти ги остави да умрат... заради гордостта си... Ти си едно нищо- говореше му силуета.
МА*НАТА ТИ, ААААААААА..... - А изпита болка в главата и припадна, доктора го хвана, за да не падне от леглото, след това всичко потъна в мрак.

А отвори очи, стоеше на нещо като езеро от вода. Наоколо беше празно и тъмно. Той се огледа и за забеляза, че "езерото" започва да се разраства, за няколко секунди се превърна в море, след това... направо океан. Цвета на водата също се промени, от бистро синьо тя започна да потъмнява, стана много тъмно синя и започна да свети под крака му. Райкагето се сети, за тъмнината, за страха, спомни си тъмно синята фигура, тя имаше същия цвят.
- Значи си ме запомнил... това е добре- каза същия глас.
- Пак ли ти... ама ти мислите ли ми четеш- паникьоса се А.
- Аз съм ти, не помниш ли? - Райкагето чак сега се сети за миналия път, когато беше попаднал тук... студенината, мрака, сковаващи тялото си бяха тук. Различното беше че А усещаше по- силна омраза около себе си.
- Виж какво- продължи гласът- Намираме се в собственото ти съзнание.- Райкагето замръзна на място.
- Знам, всичко в нас е разрушено, имаме само тъмнина и омраза и ти се страхуваш от себе си.... или по-скоро от мен.. хахахахах- изсмя се зловещо гласът.
- Аз не мразя никого... мразя само да ме лъжат ясно ли е.. Къде съм? Питам те за последно, след това ще усетиш юмрука ми...- извика се А на някъде колебаещо, той не вярваше на "силуета", но нещо много вътре в него разбираше, че това е истина.
- Знам, че ми вярваш...- изкиска се гласът.
- Къде си бе, му*льо- провикна се А, Райкагето не искаше да повярва, нима това е вътрешността му, неговата същност ?
- Искаш да ме видиш, еми ЕТО МЕ !!!- изкрещя се гласът. Райкагето се обърна и видя... силуета си... но някак различен. Той се приближаваше, а Райкагето отстъпваше назад, той не искаше да го възприеме. Лицето на странника се проясни. Това беше Райкагето, но очите му бяха черни (ретината му беше черна, а ириса жълт), тези очи не бяха като на обикновен човек, бяха празни, мрачни, изпълнени с болка, страх, омраза и отчаяние... По- надолу тялото беше същото като на Райкагето, само дето цвета на кожата беше син, лицето на фигурата беше намръщето, гневно, сякаш искаше да убие А, но не можеше. Около и върху фигурата като мантия от чакра играеха тъмно-сини огньове.
- Това не е чакра... досети се какво.. нали?- без да изчака отговор тъмния тип се изсмя и провикна- Дааа, това е омразата- пламъците обгърнаха А, течността под краката му заклокочи, тогава през ума на Райкагето започнаха да се проявяват като на лента моменти от живота му, от битките му, от войната.
- Искаш да узнаеш истината... отиди там, където мислиш, че съм аз... знаеш къде... на бойното поле- каза гласът на фигурата. Докато се усети, А потъна до шията в течността, тялото започна да го боли ужасно много, усещаше го сякаш гореше. Някъде в далечината зад гърба на Райкаге2 проблесна светлина, същата като миналия път. А дочу глас, този път различен, не от тъмнината, не празен, идваше от светлината- Воля, помни имай волята на истински войн..- беше много далече и Райкагето не успя да чуе останалото, главата му беше потънала прекалено много в теността, само очите му още бяха на повърхността.
- Глупак...- каза на тих глас А2.- Райкагето успя да го чуе незнайно как. Явно тъмнината спираше гласа на светлината, но не и на А2... След като напълно потъна тялото на А започна да aбсорбира тъмнината, целия океан от течност попи в плътта му.

Райкагето все още лежеше в легло, този път в друга стая. Той бавно отвори очи. Спомняше си ясно както се случи вчера и какво днес, както и пътешествията му в "царството на побърканите" както той го назоваваше. Тялото и главата го боляха, но той се изправи, видя дрехите си на един стол, преоблека се и забеляза, че тежестите и протекторите му ги няма. Явно наистина е имал битка, все пак той ги сваляше само в такива моменти. Огледа се и разбра, че е в нещо като лаборатория, видя колби пълни с проби, имаше и машини, който стърчаха около него. Врата се отвори и вътре влязоха доктора( от вчера) и още някакъв професор.
- Изглежда си се събудил... спа цели 12 часа.- започна доктора.
- Я ми се махайте от главата- каза Райкагето спокойно и тръгна към вратата.
- Но вие не може да излезете, под карантина сте, изглежда сте лошо болен , не знаем от какво още, но е опасно, трябват ни още тестове- доктора застана пред голямата фигура на Райкагето. А побесня, бутна силно двамата мъже и те отхвръкнаха.
- Пазачи елате бързо!- извика се професора.
- Абе я млъкни- тросна се Райкагето и с 1 удар разби стената и се озова в друга стая . Продължи през коридора, видя изхода и излезе. Намираше се в болницата на Коноха. Зад него затичаха най-различни нинджи "пазачи" да го гонят. Единият направи знаци и се провикна: Тревога, тревога, пациентът бяга. А разбра, че току-що глупакът викна подкрепленията, до 2мин щеше да има пазачи почти навсякъде, затова използвайки супер бързината си, Райкагето достигна стената на града, изкачи се, а там го чакаха още хора. С рамото си и електрическата броня той ги повали лесно, след това скочи от другата страна. Той се понесе като гюле надолу и разцепи земята, отдели се огромно количество дим и отломки, А се сшмугна в гората, а когато димът се разчисти, от него нямаше и следа...

Дойдох и се огледах,видях някаква огромна дупка в стената..Чудех се от какво ли е но продължих на вътре..
Намерих стаята където бяха Саку и Изу..
Сакура лежеше и отпочиваше а Изу щеше да се побърка от берви..
-Хей какво става добре ли сте..
-Аз съм добре след няколко часа ще съм на крака..-каза Саку исе усмихна...А Изу само ме погледна нервно..
-Изу по скопойно..-Казах и седнах на един стол...Защото така или иначе кракът ужасно ме болеше...Една сестра влезе и ми даде нещо като ми превърза кракът...

Сакура знаеше, че ще се оправи, чувстваше го. Също така знаеше, че и е нужна почивка. Тя имаше млад, здрав и сравнително добре трениран организъм и вярваше в безкрайните възможности на природата и човешките същества, като части от тази природа, но все пак имаенно според природните закони сега и трябваше време за възстановяване на силите, след този преразход на енергия, на който беше подложена напоследък и трябваше незабавен приток, за да се балансира нещата и "играта" да продължи.
-Момчета,- каза тя малко отпаднало, обръщайки се към Изуна и Обито- благодаря ви за всичко. Сега ще ви помоля да ме оставите сама за няколко часа. Убедена съм, че довечера ще си бъда у дома, ако някой има нужда от мен...от нещо...мехлем, настройка...такива неща- поправи се бързо тя.
Момчетата се опитаха да се възпротивят, но след като една сестра влезе и каза, че действително за Сакура няма сериозна опастност и е нужно само почивка и търпение на болките от опарения и крак, те я послушаха и поеха навън.
-Разберете, какво е цялата тая суматоха.- извика след тях Сакура и се отпусна на възглавницата.
После помисли, че самите те имат не по-малко от нея нужда от почивка и възстановяване, така че няма нужда да си намират нова "работа", а след това помисли, че напоследък влиза по-често в болница, отколкото в библиотека, ресторант или магазин и след като, (за да сме честни ) и мина мисълта, че Минато ще ги възнагради парично за успешната мисия, заспа дълбоко.

-както решиш-Казах и тръгнах и аз имах нужда от почивка..-Излязох и тръгнах към вкъщи...

Действително, няколко часа по-късно, наблюдаващият лекар на Сакура и каза, че може да отиде да продължи възстановяването си у дома.
-Вие, сте медицинса нинджа, Сакура-сан, вярвам, че знаете как най-добре да се отнесете със себе си.
Сакура потвърди. След като беше поспала, макар и не особено много имаше чувството, че може да се справи с всичко. Все пак побърза да се увери на ум, че за момента няма нужда от нови предизвикателства и просто трябва да се прибере вкъщи.
Суматохата в болницата, която беше създадена преди няколко часа, изглеждаше потушена и меицинските работници си вършеха работата, която и без това не бяха преставали да вършат, но Сакура не успя да получи никаква сигурна информация по случая. Тя и без това не се опита особено настойчиво да разбере, а с истинско нетърпение и радост се отправи към къщи, бавно и провлачвайки крак.

Изуна разбира се се възпротиви на решението на Сакура, но птвържденията на лекаря го накараха да се поуспокои. Той погледна момичето.
-С-сигурна ли си..? - попита я.
Сакура само кимна и му се усмихна.
-хайде, да вървим. И на нас ни трябва почивка. - отвърна му Обито и с това двамата тръгнаха.
Вървяха заедно известно време, но после се разделиха. Обито щеше да си отиде вкъщи, а Изуна му каза, че се чувства някак гладен и ще отиде да си вземе нещо и после да се прибере. Обито го остави.
Изуна го наблюдава докато приятелят му не изчезна в далечината, после погледа на момчето стана монотонен, като че ли нямаше живец. "Ако бях по-силен, щях да мога да я защитя!" - каза си на ум. "Ако бях по-бърз..." Тогава си спомни, че щеше да я поканя на вечеря, но истината беше, че не го заслужаваше. Или поне до това заключение беше стигнал ума му. "Не мога да я каня просто така... Не съм достоен... Трябва да го заслужа!" - с това той извърна гръб и пое в друга посока, а не към рамен бара...

Медицинския отряд и Райкагето влязоха в операционната зала.
- Хокаге-сама, ще трябва незабавно да направим операция, за да отстраним мъртвата тъкан на ръката Ви и да пресадим кожа.- започна да обяснява един от лекарите.
- Щом е наложително... Отложете събранието с няколко часа. Щом лекарите ли свършат работата ще се върна в двореца- Райкагето нареди на един от АНБУ нинджите, охраняващи болницата, да достави съобщението му до двореца.
- Ъмм.. да започваме тогава. Първо ще...- започна отново лекаря, но беше прекъснат.
- Правете каквото е нужно, само че малко по-бързо.
- Ахам.. но... ще трябва да ви сложим упойка и да Ви приспим с нея.
- Няма време за спане. Имам прекалено много задължения. Започвайте незабавно операцията.- след тези думи лекаря беше стъписан. Все пак той би упойка в ръката на Райкагето, за да не го боли ръката, докато оперират. След това операцията започна. А беше буден и виждаше какво става. Изпитваше болка, но слаба. Пък и Райкагето беше кораво момче. Първоначално лекарите започнаха да издират и режат мъртвата тъкан. След това започнаха да обработват раната. Накрая започнаха да присаждат кожа, когато бяха готови третираха раната с лекарства, за да не се възпали или загние. За финал превързаха ръката.
- Готови ли е?- попита Райкагето.
- Да, след няколко дена ще ви изпишем, а след един месец, раната ви ще зарасне напълно. Ей сега ще напиша рецепта и ще започнем да ви даваме лекарства, които ще предпазят раната Ви от възпаление.
- Ама май вие не ме разбирате. Аз съм Хокагето, нямам време за глупости- А се изправи и тръгна към вратата.
- Какво правите, не можете да напуснете. Трябва да сте под медицински надзор няколко дена...
- Спри ме, ако можеш- след тези думи Райкагето напусна стаята и излезе от болницата.

А влезе в болницата. Лекарите го приеха в една зала. След като разгледаха рана, решиха, че ще се наложи повторна операция. Както и миналия път и този път Хокагето не искаше упойка. 2 часа по-късно лекарите бяха готови, но този път беше задължително да остане в болницата. А легна на едно легло, а ръката му беше поставена в машина, която се намираше точно отстрани на леглото. Лекарите му обясниха, че трябва да си взима лекарствата редовно и при най-добри обстоятелства до 1 седмица щеше да бъде изписан.