Парка

Минато седна на една пейка и каза:
-Днес времето е прекрасно.Хайде настаняваите се.-каза момчето,като посочи пейката на,която стоеше.

Сакура тъкмо да се настани до тях и изведнъж забеляза група деца под едно доста високо дърво, които викаха оживено. Нещо с гласовете им беше тревожно и тя бавно се приближи към тях. Жените, които ги бяха довели мислеха, че те си играят и не им обръщаха особено внимание седнали по-надалеч. Като застана под дървото Сакура видя, че на един от най-високите му клони се беше качил дебеличък малчуган с доста зачервени от усилието бузки.
-Сатоши се опитва да върне в гнездото му едно малко птиченце, което беше паднало.- обясниха на Сакура децата.
Самият Сатоши беше стигнал почти до гнездото, но не можеше нито да остави пилето, нито да слезе. По лицето му беше изписано трогателно притеснение. Птичето в ръката му глухо писукаше, а над дървото вече се спускаха две големи птици с гневни, разтревожени крясъци. Докато Сакура се реши как точно да постъпи до нея изникна Саске с няколко отскока стигна до момчето. Децата отдолу ахнаха възхитено и притихнаха. Саске все Сатоши под мишница и скочи обратно на земята. Децата радостно го аплодираха, но двете големи птици отгоре запищяха още по-тревожно. Всички погледаха към малката птичка, която трепереше пред тях на земята. Едното и крилце висеше настрани. В този момент Сакура се съсредоточи, събра чакра и концентрирано насочи длани към птичето. Всички се умълчаха. Зелената енергия бързо свърши работа и след мяколко минути птичката бодро записука, а Сакура леко се отдръпна назад. Тогава Саске взе птичето и пак така бързо се покачи до гнездото. Върна малкото същество при братчетата му и като държеше под око доста големите му родители, които кръжаха все по- ниско скочи пак на земята. Най-после двете птици се спуснаха при рожбите си и като се увериха, че всичко е наред останаха спокойни до тях. Долу под дървото настана веселие.
-Хайде, сега отидете да играете другаде- каза Сакура на децата- за да се успокоят птиците напълно. Те с викове хукнаха след една топка в другия край на парка.
Сакура и Саске се върнаха при Минато на пейката.
-Добра работа.-поздрави ги Минато, който беше наблюдавал от разстояние.- значи не случайно се оказахме в парка по това време.
-Аз мисля да се прибирам.- каза Сакура и като се сбогува си тръгна към дома.

-Добре.-кимна с глава Минато-приятен ден и всичко хубаво.
Хокагето се запъти към към двореца си,като махаше зад рамо.

Ханаби дойде и започна да се разхожда.Минаваше покрай пърхащите птици и шумящата река , когато и се доспа. тя реши да си тръгва

Ханаби мина от ту к на връщане.

Изуна и Обито дойдоха в парка.
-Тук харесва ли ти? - Изуна се огледа, изобщо спокойните, приятни местенца му допадаха.

Да точното място е...-Седнахме на една пейка..
-Слушай изкаш ли да си направим едно обещание а пръстените ще го затвърдят...Каквото и да става винаги да се подкрепяме...Нали все пак сме най-добри приятели..НО кажеш ли го това е обещание и няма да се нарушава..

Изуна се замисли, потърка брадичката си все едно обмисляше и кимна.
-Да! Нека винаги да бъдем заедно и да си помагаме взаимно. Аз обещавам! - Изуна се усмихна широко и чукна пръстена си в неговия. След това го погледна и му рече скромно - Благодаря ти, Обито...

-Все пак трябва да се подкрепяме...Поне вече затвърдихме приятелтвото си...Но се притеснявам за предстоящото знам ч ще евакуирам хората и че трябва да ги защиття но ти ще се биеш и исам да се биеш като за двама ни..-Изу сромно кимна..
-Надявам се да успеем...И всъщност Мисля че шарингана ми е на път...Когато бях на мисия имах много странно чувство..Надявам се и двмата да успеем за него,пък и Чунинските изпити ще дойдат след това..-За толкова имахме да мислим....

-Знам... но чуунинските изпити са ми далечни... както казах по-рано ми е нужна много, много.. тренировка... - той въздъхна. - Може би ще трябва да се връщам... иска ми се да науча нещо ново. А и толкова се радвам за теб и шарингана ти... аз от друга страна, може и да не успея...

Бас държа че ти ще се здобиеш по бързо с него отколкото аз...Пък и аз само усещам нещо знаеш ли може и да е прашинка или някой мигла...-Засмяхме се и двамата..
Двамата бяхме отпочинали...
-Та сега ще правим ли нещо или се прибираме...?-Аз пак погледнах пръстенът..Толкова бях радусте н че намерих истински приятел..

-Прави си за почивката... Трябва да сме готови за войната. - съгласи се Изу, после се позамисли. - Ъм... ами... ще е проблем ли ако... дойда у вас да нощувам..? - премигна.

О съвсем не и без това ми е гадно сам в къщи поне няма да чувствам къщата така студена...Нали живея сам...Хайде ако искаш да тръгваме мисля че захладнява а утре ще потренираме не безда прекаляваме..
Двамата се запътихме към вкъщи...

-Добре. Аз само ще изпратя един клонинг да ми донесе нещата. - Изуна се усмихна и направи един клонинг, който прати към вкъщи, а самият Изу последва приятелят си.

Дойдох тук с пълен стомах и легнха под едно дърво под слънцето..Беше приятно,затворих очи и започнах да си мисля разни откачени неща...

Изуна пристигна в парка. Главата му пулсираше и му трябваше усамотение. Беше някак по-мрачен от обикновено. Той мина покрай една от пейките и несъзнателно не забеляза, че на нея седеше приятелят му Обито.

Стоях унесен,замислен вятърът леко полюшваше листата на дърветата нищо друго не се чуваше...Тогаваа чух стъпки..Не се обърнах стоя си така...Стъпките приближиха и после се отдалечиха..Притворих очи и видях че момче с вързана коса и дрехи типични за Учиха вървеше с ръце в джобовете към другия край на парка..В първия момент не ми дойде нищо в главата...И разбира се после ми дойде че е Изу,все пак нямаше други Учихи освен нас...Защо ме беше подминал,да не би да беше разбрал че съм ходил у Сакура и сега да ми е сърдит..Изчакох момчето да се спре и той седна чаааак в края на самия парк,там беше тъмно заради сянките на дърветата,беше тъмно защото случевите лъчи едвам едвам стигава до там...Аз станох изтърсих се и тръгнах на там...Чудех се какво му е изглеждаше по навъсен от обикновенно..Приближих се и се строполих до него....Никой от нас нищо не казваше...Явно че той нямаше какво да каже,а аз имах толкова неща които ме изгаряха да кажа,че имах опасеня за брат му...
-Изуна..Какво има,нещо тревожи ли те..-Попитах като отидох от другата страна и се облегнах така че дам ога да го виждам и го полгледнох в очите....Той мълчеше....
-Изуна,хайде виждам че нещо те мъчи трябва да ми кажеш...Знаеш че може да разчиташ на мен...Какво има..-Повторих замисленото момче...

Изуна беше твърде отнесен, за да забележи Обито, дори и когато седна де него. Отвътре му се искаше да го погледне, да го поздрави и да се засмее, при което да породи смях и в Обито и двамата да залафят за нещо, но нещата бяха различни сега. Всеки можеше да забележи, че войната беше оставила белег у Изуна, войната беше ужас. Наместо това той остана свит в себе си и в мълчание. Обито обаче настоя да започнат разговор...
-Нищо... - той замлъкна за момент, но може би щеше да е грубо ако просто така остане като някаква статуя, за това смени темата - Как е Сакура-сан?

-Ами мисля че е добре,сега си е в тях...-Аз пак погледнах Изуна..-Изу нямам това предвит имас да йми кажеш какво те мъчо,такъв от както свърши войната..Нещо е станало там и те неискаш дами кажеш какво,знам че ако ми кажеш двамата ще успеем да решим проблема,Кажи ми какво става..Започвам и аз да се обърквам съвсем...Държиш се сякаш не си ти..Все едно се опитваш да бъдеш като някой...-Аз млъкнах Изуна беше замръзнал сякаш думите които туко що бях казал направиха нещо...Дали наистина не беше вярно че се опитва да прилича на някой или точно обратното...Чаках приятелят ми да каже нещо преди да съм сторил нещо още по глупаво....

Изуна се вцепени - наистина ли запреличваше на брат си толкова много? И това ли намекваше Обито? След първоначалното вцепеняване, отвътре му кипна и той се изправи гневно и погледна приятелят си с яден поглед.
-Ти нищо незнаеш! Нямаш брат, не можеш да ме разбереш!
Беше свил юмрук, а в очите му се четеше невиждан досега пламък - пламък, който търси сила и ще оправдае всяко подценяване. Точно вмомента имаше чувството, че Обито му се подиграва. Изуна не изчака отговор, а веднага се обърна и изтича нанякъде. Да, Обито беше прекалил и преди да успее да отвърне нещо, Изуна беше изчезнал.
Сега младият Учиха пое към къщата на Саку, да види поне тя как е. Имаше усещането, че сега тя е единственият човек, който може да го приеме (а може би не), а и искаше да види как е наистина. Самият той се осъзна, че се беше развикал на Обито, прииска му се да се върне и да му се извини, но нещо друго го караше да продължи.

Стоях седнал и загледан в една точка известно,време очите ми трептяха и незнаех какво ставаше...Дали наистина бях засегнал Изуна по този начин...Да не би туко що да съмсе скарал с единствения човек който ми беше като брат...
Да Изуна беше прав аз нямах брат аз имах нещо повече,страхотен приятел който не исках да изгубя заради неговия брат...
Аз избърсах влажните си очи и бавно тръгнах на някъде с надеждата никой да не ме открие....