Къщата на Сакура!

-Ха!- едни искрящо зелени очи блеснаха срещу Изуна, когато вратата се отвори. Собственичката им изглеждаше изненадана.- Днес ми върви на Учихи. Дано само не си гладен.- Сакура се засмя дружелюбно към Изуна, който май не схвана съвсем добре за какво му говори тя.
-Заповядай!- направи му тя място да мине навътре към дома и. - Какво те води насам? Боя се, че се чувствам малко натежала и най-близките ми планове бяха кротко да си храносмилам, така че дано нямаш нещо друго предвид...Е, кажи, какво мога да направя за теб?

-А... Сакура-сан... - остана да я гледа така без да реагира някак, после тръсна глава и сне натъртената си ръка - Ти наистина си добре...
Почевства се по-спокоен като я видя така засмяна и се поусмихна, но после усмивката изчезна от лицето му.
-Т-трябва да... п-поговоря с теб...

Преди да каже още някоя шега за храната Сакура разбра, че става въпрос за нещо сериозно. Тъмните очи на момчето бяха някак...нещастни. Сакура се сепна като улови тая дума в ума си. Той беше сериозен, определено притеснен и някак...тъжен.
Седнаха около масата и Сакура зачака. Не го подкани даже с поглед. Дори отклони своя през прозореца навън, за да му даде възможност да започе, когато се почивства готов. Самата тя усети, че на мястото на доскорощната и лекота и веселост се прокрадва хлад.

-Сакура-сан... - подхвана той несигурно - Ти... аз дължа много на теб... Дори не мога да започна д-да описвам... Ти спаси живота ми, но аз не мога да опазя дори теб. Всъщност никого не мога да опазя. Заради мен... загинаха много хора. - той стисна коленете си - Не съм искал, но... Защото съм слаб позволих това да се случи. Сега и ти сигурно ще ми кажеш, че съм безполезен слабак... Не заслужавам да говоря с теб... - той се поизправи плахо - Не заслужавам дори да те гледам в очите. - извърна поглед и затвори очи, прехапвайки устна. - Дори не трябваше д-да идвам тук... З-защо ти признавам т-това..? - Изуна понечи да си тръгне, но умората си каза думата и той залитна настрани. Щеше да падне на земята, нивата на чакрата му наистина бяха ниски, а самият той изтощен.

Сакура прихвана Изуна и го остави да седне отново. Той захлупи глава над масата. Сакура сложи длани на слепоочията му и след 2-3 минути, в които му приложи своята Healing Technique той дойде на себе си. Никак не изглеждаше добре. Момичето накапа няколко капки с една пипета директно върху устните му и след още две минути погледът му се проясни показвайки, че съзнанието му напълно се възвръща. Когато беше в състояние, Сакура му даде и едно хапче. Изчака още малко и след това тихичко му каза:
-Ние преживяхме война. Няма как да е лесно.
В съзнанието и преминаха собствените и страхове, упреци и кошмари, но тя се увладя и продължи:
-Не разбирам обаче защо толкова тежко се самообвиняваш... Едва ли имаш основание за това...
Искаше да му каже нещо много утешително, нещо което щеше да отмахне тежестта му с един замах. Както и копнееше някой да го направи и за нея. Продължи да му говори тихо и бавно:
-Ти се би както всички. Във всеки миг си рискувал живота си, направил си каквото смяташ за нужно...Ти си смел, Изуна. Смел си.
Дали успяваха думите и да стигнат до него поне малко.
-...И в битката, а и дори затова, че сега дойде и каза тези думи...Какво се е случило, че си се почувствал така? Ако можеш...ако искаш кажи ми...
И докато чакаше отговор, Сакура си помисли, че прекалено бързо спокойните моменти се сеняха с тревожните. Как и се щеше да не е така....

Изуна стоя като парализиран, но малко по малко като че ли се освести. Думите на Сакура достигаха до него с невероятна нежност. Той си пое дълбоко въздух. Не беше единствен той с проблеми заради войната. Ами хората загубили семействата си? И за това беше виновен брат му. Защо го правеше? Изуна се нагорещи отвътре и сви юмруци. Смелост? Наистина той притежаваше това качество - да продължава в тежка ситуация, да си признава и най-вече да се изправи срещу брат си, да търси силата. Поусмихна се обнадеждаващо и погледна Сакура:
-Благодаря ти... Просто... не съм очаквал да стана свидетел на това. Случиха се толкова много неща... Първо в битката с Райга позволих толкова много другари да загинат и то по моя вина...а когато се срещнах с Итачи, той ми имплантира нещо, с което избих 50-има наши нинджи... Битката с Оромо... падах на земята и можех да гледам единствено беззащитно как вие се жертвате заради мен... А сега в мисията, позволих си да бъдете ранени... Почти нищо не направих! Не мога просто да го махна от главата си... - той се почеса по косата - Може и да съм смел както казваш, но това не оправдава безможието ми...

Сакура го слушаше и осъзнаваше сериозността на това, което той казва. Не бързаше да му говори. Не ставаше дума за неща, за който да можеше да му каже-"Не го мисли, ела да изядем по един рамен при Ичираку." Очите и се отправяха към лицето му, но погледът и не се задържаше, защото не искаше да го притеснява допълнително, а и защото разговорът за самата нея не беше лесен. Гласът и продължаваше да е тих, а тонът- успокоителен. Спонтанно и се получаваше така. Не напразно опитната Цунаде беше казвала, че Сакура е предопределена за медицинска нинджа.
-Време трябва, Изуна.-каза най-накрая тя- С времето ще ти олекне...-Сакура силно се надяваше да е така, дори несъзнателно стисна палец в шепата си.
-Ние се подготвяме дълго време да бъдем добри нинджи. Спомни си, колко тренировки, колко изпити, колко самоотвержено се стремим към усъвършенстване. Защо го правим? Сигурно всеки го знае за себе си, но...най-вече, за да защитаваме каузите, който считаме за правилни и важни, за да служим на справедливостта, да не допуснем злите да владеят и причиняват злини...Тази война се случи не по наша вина. Ние се бихме да защитим себе си и другите невинни хора. Но войната е зло и не всичко в нея зависи от нас. Затова много хора загинаха, затова сега ти и аз се разкъсваме от такива чувства...Направили сме това, което сме могли...не може да се върне, може само да ни послужи за урок занапред, да ни направи по-добри нинджи...Твоите чувства ти правят чест, но не се поддавай повече. Помисли за това, че всеки друг войн в тази война пое своята отговорност, видя същите картини и взе своите решения. Много не се върнаха...-гласът и потрепери- за някой още се надяваме...Но нима трябва да пренебрегнем и тези, който се върнаха...Ти имаш нещо много важно Изуна. Имаш истинско приятелство. Обито е верен приятел, той много ти вярва и това струва много.

Сакура се усмихна.
-Е, как си сега? Ако си по-добре, ще ти издам още една супер-медицинска техника, с която напълно ще се оправиш.- гласът и се снижи до шеговит, заговорнически шепот- Отиди се наспи, Изу. Ама хубаво, хубаво се наспи и после изяж всичко, което майка ти е приготвила. Няма да сгрешиш, повярвай ми.

-Ъх..предполагам, но... аз се скарах с Обито... - рече й все още виновно.
Сакура беше права - не можеше да върне времето назад, а трябваше да гледа смело напред и да се учи от грешките си. А това, че се развика на Обито беше една от тях. След думите на момичето се беше почувствал много по-добре.

-Скарал си се с Обито! -по-изненадано отколкото и се искаше възкликна Сакура!- О, Изу, не бива да допускаш такава грешка. Иди, отиди и оправи нещата. И не се колебай, всичко ще се оправи. Знаеш какво са казвали мъдри хора преди нас- Истинското приятелство не се бои от изпитанията! Както и че най- силна болка можеш да причиниш на този, когото обичаш. Така че Изу, не увеличавай болката нито на себе си, нито на Обито...

-Д-да... - Изуна кимна леко с глава поизчервен. - Ще трябва да му се извиня...
В този момент в глвата му изникна идеята за вечерята, която майка му беше предложила - да покани Сакура, но той се беше възпрял, защото се чувстваше недостоен в очите й. Сега, след този разговор това го нямаше.
-Ъм... Сакура-сан... п-преди да тръгна... м-може ли д-да те... ъм п-попитам н-нещо..? - изчервяването му се задълбочи.
Момичето го погледна любопитно и му даде разрешение.
-А-ами... чудех се дали... ти... б-би... искала да... ами... дойдеш.... на вечеря... у нас... с-с мен..? - успя някак да скрепи изречението след един куп заеквания.
Даже не можеше да гледа Сакура в очите, горкия хД

На Сакура и се искаше хем да се разсмее, хем да припадне. И то не за друго, а защото от гала-пиршеството с Обито беше изминало твърде малко време. А обстоятелствата бяха такива, че ако откажеше или отложеше вечерята най-вероятно Изуна нямаше да я разбере правилно.
" Еее, нали приказваше за това как приятелството е на първо място- каза си наум тя- да те видим сега."
За всеки случай физиономията и не изрази нищо от това, което мислеше.
-Мм, добре.- каза тя- Защо не? (защото може да умреш от преяждане- натърти и вътрешният глас- защото ще получиш стомашно разстройство, защото ще надебелееш, защото може да се разхълцаш на масата или по-лошо...)
Обаче на глас Сакура само каза:
-Да уговорим час, нямам нищо против по-късна вечеря, хем след това ще се разходим под нощното небе на Коноха, докато ме изпращаш до нас.
Сега пък Изуна изглеждаше изненадан.
"Ама, че странен разговор"-помисли Сакура.
Тъй или иначе уговориха час, в който същата вечер Сакура щеше да отиде на вечеря у Изуна и той си тръгна.
Тя се прибра вкъщи след като го изпрати до пътя. Нямаше възможност да тренира с препълнен стомах, а и заради крака си, така че се зае с няколко дихателни упражнения да ускори храносмилането си и да приведе организма си в по-добра кондиция.

Сакура успя благодарение на медиативни упражнения да се успокои и зачака времето за вечерята по-спокойно. Насочваше съзнанието си към напълно различни неща от предстоящата вечеря и разхождайки се из къщи, докато поподреждаше една две дреболии, видя стар свитък затиснат под един рафт от някакви други вещи. Сакура внимателно го измъкна и се вгледа в него. Пожълтяла тънка хартия, обвързана с блед копринен шнур...Книги и писмена Сакура имаше доста у дома си, някой вече не помнеше откъде са. Но този...този и беше попаднал при малко странни обстоятелства. Веднъж, преди години, след тежък ден в Академията, в който почти нищо не и се удаваше, Сакура беше отишла да тренира на обширните поляни. Настървена и озлобена от неуспехите си тя продължаваше да не може да се концентрира и не можеше да накара нито тялото си, нито съзнанието и да изпълни това, което му заповядваше. Сакура се хвърляше все по-отчаяно и некоординирано в опитите си, а като резултат само чакрата и се топеше и вече беше останала почти без сили- потна, прашна, ядосана и запъхтяна. Тогава изведнъж пред нея се появи някакъв странник, приличаше на нещо като пътуващ търговец, поклонник или дори скитник. Сакура не го беше видяла кога се е приближил заета с усилията си. Той я заговори благо и я попита с какво се бори, а тя макар отпърво да го гледаше смръщено през полепналите по лицето и потни кичури коса, после изригна и му наговори всичко, което и тежеше. Как животът е труден, защото нещата и не винаги се получават бързо и лесно, макар да го иска и да се труди. Как понякога и се иска някой да и помогне и всичко да се случва лесно и магическа пръчка, как на някои хора това им се получва, макар да не са по-добри от нея, как справедливостта е рядкост, как се чувства сама, обезверена и слаба и всичко това я ядосва, ужасно ядосва и тогава и се иска да направи нещо ужасно на всички, на себе си...Човекът я изслуша внимателно, бръкна в торбата си и извади този свитък, подаде и го с тиха, кротка усмивка, стисна лекичко ръката и над китката и отмина. Сакура погледа, погледа към подаръка и и се прииска този човек с очи, през които светеха сякаш кротките лъчи на пролетно слънце да не си тръгва, да остане при нея, дори да дойде у тях, да продължи да я кара да се чувства така особено добре и защитено...Тя отметна глава да извика след него, но там вече нямаше никого. Сакура се зачуди, гората беше все още надалеч, къде се дяна, той, но после предположи, че не е преценила правилно времето и той вероятно вече е достигнал и влезнал между дърветата.
Сега именно неговия подарък държеше в ръце Сакура. Тя отиде и приседна на леглото си. Разви и разтвори хартията, започна да чете:

"Имало някога...едно чудно езеро. До тази прозрачна лагуна стигнали Тъгата и Яростта, за да се изкъпят заедно. Двете съблекли роклите си и влезли голи във водата.
Яростта, която бързала (Яростта винаги бърза), се изкъпала на бърза ръка и още по-бързо излязла от водата...
Но Яростта е сляпа или поне не различава ясно действителността и затова припряно облякла първата рокля, която намерила... Не забелязала, че роклята е на Тъгата... Облечена като Тъгата, Яростта си тръгнала.
Много спокойна, склонна да остане на мястото, на което се намира, Тъгата приключила с къпането и без да бърза - или по-точно без да съзнава, че времето минава, излязла бавно от езерото.
На брега установила, че дрехата и я няма.
Както всички знаем, ако има нещо, което Тъгата не обича, то е собствената и голота. Така, че облякла роклята на Яростта.
Разказват, че оттогава нататък ние, хората, често срещаме Яростта - сляпа, жестока, страховита и ядосана. Но ако си дадем време да се вгледаме по-внимателно, разбираме, че Яростта, която виждаме, е само маска и под дрехата и всъщност се крие Тъгата."

"Един старец разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас.
-В душите ни се борят два вълка.-казал му той-Единият е зъл, това е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:
- А кой вълк побеждава, дядо?
-Този, когото храниш – отговорил старият човек."

Сакура дълго остана така, с отпуснати ръце и пергамента в скута си.
-Тъгата и яростта, яростта и тъгата...Вълците в душите ни и...- мислите течаха през съзнанието на Сакура заедно с образи и картини от войната, от живота и- Обито и Изуна, Минато и Итачи, самата тя, Мадара, Оромо, А Йотсуки...и пак самата тя...

Измина време, Сакура стана, грижливо прибра подаръка на странстващия и странен човек и започна да се приготвя за вечерята с Изуна Учиха.

В уреченото време Сакура тръгна към къщата на Изуна.

Когато Сакура се прибираше към къщи звездите вече бяха изгрели в нощното небе над Коноха. Беше прохладно и красиво.
Момичето вече не се усмихваше. Какво се беше случило? Какво не беше наред? Изуна се държеше повече от странно.
Сакура си припомни по-ранния си разговор с него. Мислеше, че му е помогнала...Имаше нещо друго тук.
За какво го беше търсил А Йотсуки? Какво ставаше с Обито?
-Ее, ще му мисля пак утре.- рече си тя, като затваряше портата на къщата си зад гърба си.- Сега ще спя.
Все пак Сакура не легна веднага. Огледа притихналата си къща, поседя пред прозореца загледана в звездите навън. Духът и беше леко безспокоен, но смирен и притихнал пред красивата необятност на нощното небе.

Какаши почука и изчака Сакура

Сакура спеше много дълбоко и не беше чула, че някой я е търсил. Този път срещата между Какаши и Сакура се размина...

На другата сутрин силни птичи песни събудиха Сакура, която тъкмо сънуваше...Саске.
-Ъъъъ, замълчете, по-тихо де...-нещастно призова пернатите си приятелчета Сакура, но те сякаш още по-силно подеха. Надпяваха се и чуруликаха оживено, сякаш я предизвикваха. Знаеха, че щом я изведат навън под ясното слънце и на чист въздух тя ще им се отсърди веднага. Всъщност, тя никога не бе могла и не би могла да им се сърди истински. Сакура зарови розовата си разбъркана коса във възглавницата, докато я докара на вид съвсем като разтурено птиче гнездо и накрая с нестихващо мърморене се измъкна от леглото.
Тя побърза да си направи чай и излезе да го пие под дървото пред къщи.
О, да, денят беше прекрасен без да се интересува от бурите в главите на младежите от Коноха.

След чашата чай, лека закуска и медитация, Сакура се запъти към града, като предупреди птиците:
-Ако продължавате да ме будите така рано, ще поканя Минато с котката си на гости!

Сакура се прибра у дома си.

Нов ден. Сакура вече не се щадеше, правеше пълноценни тренировки и тялото и беше не само възстановено, но и в перфектна кондиция. Този ден след тренировка, тя както обикновено взе душ и излезе под вишната да изпие възстановителната си напитка. Лъчите на слънцето проникваха през клоните вече много по-леки, някак плахо галещи. Ветрецът беше по-хладен и мирисът на въздуха вече подсказваше за идването на есента. Сакура седеше замислено. Обито и Изуна все още не се появяваха никакви...

Какаши почука на вратата

Тук съм.- разнесе се глас зад гърба на Какаши- Сакура още седеше под дървото макар да бе допила напитката си.

Какаши се стресна утиде при нея и я попита:
-Какво правиш Сакура?
След това Какаши се настани удобно до нея.

-Нищо особено не правя-гледам и разсъждавам.- отговори Сакура, размърдвайки се доволно под ласкавите слънчеви лъчи.- А теб какъв вятър те довя насам?

Еми щях да хода да тренирам до реших да поискам от хокагето мисия и той ми каза да мина по-късно затова реших да мина и да те видя.След това Какаши се усмихна и я дали иска да се поразходаът.